— Ще ти отговоря на всички въпроси, обещавам. — Ерис приближи до порта, маркирана „Кей 30: само за персонал“. Вкара кода, за който беше платила онлайн, и вратата се отвори.
Излязоха на дървен док с редици железни врати от двете страни. Водата плискаше тихо под краката им. Ерис не спираше да се усмихва. Обичаше усещането: прекрасната тръпка да тръгне на поход за нещо, което може и да не открие, като през цялото време знае, че каквото и да се случи, нощта ще си остане прелестна.
Набра същия код на една от вратите, която водеше към покрива, и откри малко пространство, изпълнено почти цялото от ховер лодка за четирима. Формата напомняше на чашката на гъба, а от лъскавия бял корпус стърчаха витла. Единствената украса беше рисунка на американското знаме.
— Сложи си това. — Тя подхвърли на Мариел надуваем колан.
— Чия е тази лодка? — Мариел стъпи на малкия док и щракна колана на кръста си. Ерис натисна копчето и ховер лодката започна да се спуска към водата.
— Ще я ползваме назаем. — Беше платила наем за след работно време, макар да беше почти сигурна, че е незаконно. Светлините около лодката превърнаха водата в наситено зелено.
Ерис изрита обувките си преди да сграбчи ръката на Мариел и да я дръпне вътре на една от белите изкуствени седалки.
— Ти знаеш ли как да караш това чудо? — попита Мариел. Разкъсваха я и оптимизъм, и ентусиазъм.
— Има си автопилот. Поне така ми казаха — ухили се Ерис и натисна бутона, за да стартира лодката.
Ховерът пое в нощта.
Носеха се по повърхността на водата, която беше непрогледно тъмна като повърхността на черно огледало. Косата на Ерис се развяваше зад нея. Пръски пареха лицето й. Усещането беше чудесно. От другата страна на реката, в Ню Джърси, пръснатите светлини мигаха топло.
Мариел гледаше над водата. Имаше нещо почти кралско в сенчестото очертание на профила й, дългия нос и високото чело. След това тя се обърна и намигна на Ерис и илюзията се разпиля.
— Къде ни водиш, о, безстрашни капитане? — извиси глас Мариел над воя на вятъра и мотора.
— Някъде, където да видим зад това. — Тя посочи Кулата, която се издигаше невъзможно високо в тъмнината.
Подминаха смътно очертаната Статуя на свободата, насочиха се на юг, около пристанищата, където Ерис чу музика и висок смях. Най-сетне, когато бяха достатъчно далече и Кулата вече не изпълваше цялото небе, Ерис угаси мотора. Наведе се, за да докосне водата с пръсти, и ги дръпна бързо. Беше леденостудена.
— Много ми харесва. Чудесна изненада — каза Мариел в неочаквано настъпилата тишина.
— Не това е изненадата — отвърна Ерис. — Поне не цялата.
Виковете откъм Саут Стрийт ставаха по-високи. Ерис чу музиката, видя розовите светлини на халюциногенни запалки над водата.
— Да не би да има някакъв рейв тази вечер? — попита Мариел.
Ерис се разсмя.
— Всички са тук поради същата причина като нас — обясни тя и прегърна приятелката си. — Погледни. — Посочи нагоре и те вдигнаха лица към небето.
През кадифено черното небе преминаваше комета, опашката й се бе разперила като ветрило.
— Много е красиво! — прошепна Мариел.
Ерис попиваше гледката, опитваше се да не мисли за университетския клуб и как Ейвъри и Лида са се притиснали към прозорците в този момент, облечени в скъпи рокли, стиснали чаши шампанско, докато кометата профучава покрай тях. Престани, каза си. Тук беше много по-хубаво.
— Почти е на мое име — каза тя. — Ерос вместо Ерис. Казват, че нямало да мине покрай Земята през следващите хиляда години.
— Богът на любовта — разсмя се Мариел. — Ерис, от друга страна, е богинята на…
— На раздора и хаоса — отвърна навъсено Ерис. — Ако името ми идва от Ерида. Но може да е и от Ирида — Дъгата. — Открай време се шегуваше с майка си заради името си. Каролайн твърдеше, че го била избрала, защото й се струвало много красиво.
— Понякога любовта и хаосът са абсолютно еднакви — отбеляза тихо Мариел. — И красиви като дъгата.
Ерис се обърна и я целуна.
Мариел отвърна с удоволствие, плъзна ръце по раменете й. В целувката имаше нещо ново, нежност, непозната за Ерис.
Най-сетне Мариел се отдръпна.
— Ерис, страхувам се.
— Какво? Защо? — Кометата беше изчезнала от небето. Откъм центъра долитаха писъците на веселяците, които я приветстваха. Ерос, кометата на любовта.
— Просто… — Мариел, изглежда, казваше нещо. Ерис усети несигурността да пробягва по кожата й, също като електричество. — Не искам да бъда наранена.