Атлас срещна погледа й. Дълбоките му кафяви очи не трепваха.
— Ейвс, доволен съм само когато си щастлива.
Тя усети как гневът й се стопява.
— Работата е там — каза тя колебливо, — че се оказа прав. Уот наистина е готин. Не е негова вината, че не…
Не можеше да си позволи да довърши мисълта си.
— Какво не е? — подкани я той.
На Ейвъри й беше писнало, толкова й беше писнало да се преструва, че й е все едно дали Атлас е с друга, или не, да крие болката си зад усмивка. Преструвките толкова й тежаха, че можеше да се пречупи на две.
Въпреки това се колебаеше. Ако го кажеше, ако разкриеше пред Атлас какво наистина желае, тогава рискуваше да го загуби завинаги.
— Че не си ти — прошепна най-сетне тя.
Думите увиснаха и тихо сложиха край на света, в който Ейвъри винаги беше живяла. В тишината на новия свят тя притаи дъх.
И тогава, най-неочаквано, ръцете на Атлас я обгърнаха, устните му притиснаха нейните.
Ейвъри откликна жадно, без да мисли, а сърцето й почти болеше от радост. Целувките им бяха трескави, нетърпеливи — и тя никога нямаше да им се насити.
А после Атлас я вдигна и я пренесе по коридора в стаята си. Главата на Ейвъри беше отпусната на гърдите му и тя долови бурните удари на сърцето му, съвсем като нейните. Тя усещате същото — въодушевлението, а под него тънкия електрически поток на страха, на забраненото, на онова, което щяха да направят. Потръпна.
Чу се трясък. Разбра, че Атлас е съборил лампата до леглото си. И двамата застинаха, не смееха дори да дишат. Родителите им си бяха вкъщи — заспали чак в другия край на апартамента, но все едно само на метри от тях.
Нищо не се случи и след малко Ейвъри си пое дъх.
— Извинявай… — започна Атлас, но Ейвъри само се изсмя и го привлече на леглото.
— Няма значение. Нищо освен теб няма значение. — Понечи да го целуне, но Атлас я изпревари, целувките му прогаряха кожата й, заличаваха всички мисли.
Когато Ейвъри се събуди, заспалият Атлас се беше свил около нея, ръката му притискаше рамото й, дъхът му пареше ухото й — живо доказателство, че всичко е истинско, че не е фантазирала. Остана да лежи така известно време и се наслади на близостта му. След това се обърна на една страна и го целуна.
Той се размърда.
— Здравей. — Усмихна се сънено.
— За какво мислиш? — попита Ейвъри, защото не беше сигурна как да каже онова, което иска.
— В момента си мисля колко е хубаво да лежа тук и да те прегръщам — прошепна той и я привлече към себе си.
Тя се сгуши доволно, въпреки че все още я измъчваха хиляди въпроси.
— Атлас — пробва отново тя. — След партито на Ерис, когато се целунахме… ти дори не помнеше… — Погледна го очаквателно, но челото му беше намръщено.
— Аз ли не помнех? — повтори той. — Ейвс, ти беше тази, която се държа така, сякаш никога не се е случило!
— Не е вярно — отвърна автоматично тя. Не беше истина. Нали?
— Дори не отвърна на целувката, когато бяхме на покрива! — продължи той. — Това ме ужаси. Защо според теб избягах толкова бързо?
— Но на следващата сутрин си седеше и лапаше гофрети, сякаш нищо не се е случило!
— Само защото мислех, че ти искаш да е така.
Ейвъри поклати глава. Докато прехвърляше събитията от онази нощ, си спомни колко крехка й се беше сторила целувката, как не смееше да помръдне, да не би да развали магията и да накара Атлас да избяга. Може би тъкмо това бе направила.
— Реших, че не помниш. Или че ти е все едно — прошепна тя.
— Разбира се, че помня. Как мога да забравя, че съм целунал момичето, което обичам?
Ейвъри притаи дъх.
— И аз те обичам — отвърна тя, доволна, че най-сетне го е казала на глас.
Утрото наближаваше. Тя трябваше да се върне в стаята си преди родителите й да се събудят. Стрелна отново Атлас с поглед. Той лежеше подпрян на лакът под смачкания бял чаршаф. Наблюдаваше как емоциите играят по лицето й, разгадаваше я, както обикновено.
— Тръгваш си — отбеляза той.
Тя кимна и с нежелание се надигна. Имаше обаче още нещо, което я измъчваше.
— Ами Лида? — попита тя. Инат, единственият й недостатък, както винаги подчертаваше Атлас.
Той извърна поглед.
— Чувствам се ужасно заради начина, по който се отнесох към нея. — „Би трябвало и аз да се чувствам ужасно“, помисли си Ейвъри, но макар Лида да беше най-добрата й приятелка, сега й беше трудно да мисли за нея като за нещо друго освен като за препятствие по пътя й към любимия. — Не исках да я подвеждам — добави той виновно и Ейвъри си спомни какво бе мислила за Уот предишната вечер.
— Защо спа с нея в Андите?