Пръстите му стиснаха с всички сили седалката на стола.
Мили боже! Позна гласа на момичето. Гневът му се превърна в гадене, когато осъзна истината.
РАЙЛИН
Райлин стоеше на вратата на стаята на Корд и се стягаше за онова, което се канеше да направи. Веднъж вече го беше правила, напомни си. Дори тогава да й се беше сторило различно, защото беше по времето, когато Корд за нея беше най-обикновен гадняр, който се опитваше да се натиска с нея след партито си, а не момчето, което я заведе в Париж и я караше да се смее — правеше я щастлива — независимо от всичко, което се случваше в живота й. Момчето, в което се влюбваше, макар да знаеше, че не бива.
Замисли се за Ви и за заплахата, надвиснала над Хиръл в затвора, и потръпна от лошо предчувствие. Трябваше да го направи веднага. Корд тъкмо беше излязъл за училище — беше чула как входната врата се затвори зад него. Освен това искаше да ги вземе и да се отърве от тях преди той да се прибере. Бързо и решително се шмугна в стаята, грабна пет Стъпалца от скривалището на Корд и ги натъпка в задния джоб на дънките си. Излезе и по средата на коридора на горния етаж…
… се сблъска с Корд.
— Здрасти — каза той и я стисна за раменете, за да я задържи.
— Накъде си се разбързала?
— Мислех, че излезе — обясни тя, след това се намръщи; казаното беше странно. Не можеше да спре да мисли за последния път, когато се бе случило същото, когато бе целунала Корд, за да не я хване, че краде. Сега обаче той я наблюдаваше с такова доверие, че нямаше нужда дори да го разсейва.
— Пак излизам — отвърна той и тя забеляза, че е по дънки обикновена бяла риза, вместо с училищна униформа.
— Пак бягаш от час.
Корд я погледна внимателно и за един ужасен момент Райлин си помисли, че той, незнайно как, е разбрал за Стъпалцата но след това кимна, сякаш беше взел решение.
— Искаш ли да дойдеш?
Райлин се колебаеше. Стъпалцата прогаряха дупка в задния й джоб.
— Не знам — започна тя, но спря, когато забеляза необяснимия проблясък на болка, който премина по лицето му. — Добре — съгласи се най-сетне. Идеята беше ужасна: да излиза с Корд, когато носи толкова много пакетчета. Но това място означаваше нещо за Корд.
— Уверявам те, че няма да съжаляваш — каза той.
Качиха се на частен хеликоптер и слязоха на поляната пред къща в Уест Хамптън, която изглеждаше изоставена.
— Какво е това? — попита Райлин тихо, докато Корд отключваше входната врата. Перките на хеликоптера започнаха да се въртят, набраздиха тревата в бавни концентрични кръгове преди машината да се издигне отново. Райлин си пое дълбоко дъх и се наслади на аромата на света извън Кулата — на пръст, пушек и океан. Беше хубаво да се откъснеш понякога.
— Всичко тук е било на татко — обясни Корд. — Дори не знаех за него, докато те не починаха. Оставил ми го е в завещанието си.
Каза го спокойно, но сърцето на Райлин се сви заради него.
— Само на теб ли? Ами Брайс? — не се сдържа да попита тя.
— Само на мен. Не знам защо. Може да е мислил, че аз ще го оценя. Или че имам по-голяма нужда от него, не знам защо. — Погледна я. — Ти си първият човек, когато водя тук.
— Благодаря ти, че го споделяш с мен — тихо каза тя.
Той я въведе във фоайето на къщата. Автоматичните светлини трепнаха и разкриха малък уютен хол и стълби, които водеха към втория етаж. За момент Райлин се запита дали не са на романтично бягство, но Корд вече пресичаше кухнята и отваряше друга врата.
— Виж — каза с най-почтителния тон, който го бе чувала да използва.
Над тях блестяха лампи, монтирани високо на подпорните греди, и осветяваха просторен гараж, пълен с над десет автомобила.
Райлин влезе. Беше объркана. Автомобили в самата Кула нямаше, единствено ховери, които бяха собственост на обслужването на сградата и се задействаха от централен алгоритъм. Почти никой в Кулата не притежаваше истински автомобил, освен няколко семейства на горните етажи, които ги държаха в хидравлични гаражи. Дори в покрайнините — Райлин знаеше, че е така — малцина притежаваха лични автомобили; беше много по-лесно да дадат пари за обща кола или пък да се абонират за превоз.
Една кола, тук, в Хамптънс, това Райлин би го разбрала. Но защо му бяха на Корд толкова много?
Той забеляза колебанието й и се ухили.
— Приближи се, разгледай ги.
Тя прокара ръце по повърхността на най-близката кола — елегантна, червена. Вдигна се прах. Тя видя, че автомобилът има волан и спирачен педал — а това педалът за газта ли беше?