— Чакай малко — спря го Райлин, когато разбра. Това не бяха автокари.
— Да не би…
— Да — изрече с гордост Корд. — Стари са, наистина стари. За шофьори, модели отпреди автокарите. Татко ми ги е оставил всичките. — Погледна с обич кабриолета, около който обикаляше Райлин. — Този е почти на осемдесет години.
— Откъде са? — Това не беше ли противозаконно?
— Татко ги е колекционирал години наред. Трудно се намирали, главно защото е незаконно да бъдат карани и безкрайно трудно да ги накараш да заработят отново — обясняваше Корд. — Освен това вървят с гориво от вкаменелости, не са на електричество, а петролът е скъп.
— Но защо? — попита Райлин.
Корд беше развълнуван.
— Качвала си се в автокар, нали?
— Да, когато ходехме на гости на баба и дядо в Ню Джърси, когато бях още малка. — Райлин си спомни как майка й повика автомобил с таблета си и той пристигна след малко, а вътре се беше натъпкало друго семейство, защото можеха да си позволят единствено да си разделят превоза за по-евтино. Написаха адреса на екрана вътре в автомобила и потеглиха, колата се управляваше от автоматичен централен компютър.
— По нищо не прилича на автомобилите с вградено ограничение на скоростта. Ела, ще ти покажа.
Райлин остана на мястото си.
— Искаш да кажеш, че знаеш как да управляваш това нещо ли? — попита тя, обзета от съмнение. Не беше сигурна дали иска да се качи в тази огромна опасна машина, докато Корд я контролира.
— Има предпазни колани. И да, знам как.
Само че коланите за безопасност не бяха спасили милионите хора, загивали в автомобилни катастрофи всяка година, преди автомобилите с шофьор да станат незаконни. Поне това помнеше от часовете по здравеопазване.
— Как се научи да караш? — попита тя в опит да го забави.
— Разчитах на малко помощ и се упражнявах. Хайде — пошегува се той, — къде ти е приключенският дух? — Отвори й галантно дясната врата. Райлин въздъхна, готова да негодува, но се настани. Стъпалцата се забиха в дупето й и й напомниха какво беше направила преди малко. Опита се да потисне новия прилив на чувство на вина.
Корд посегна към дръжката на вратата на гаража и я вдигна ръчно. Хладната следобедна светлина нахлу вътре. Райлин заслони очи. Наблюдаваше как Корд оглежда автомобила, проверява гумите, вдига капака и проучва сребърната плетеница на двигателя. Движенията му бяха пестеливи и фокусирани, беше свил съсредоточено вежди. Най-сетне се настани зад волана и завъртя ключа в стартера. Двигателят измърка.
Поеха по посипания с листа път между къщи, които ги гледаха с празни очи, изоставени, тъй като сега не беше сезон, и завиха на кръстовището за магистралата на Лонг Айланд. Райлин се възхищаваше на начина, по който ръцете на Корд се движеха по волана.
— Искаш ли после да те науча да шофираш? — предложи той и намигна, когато забеляза погледа й. Тя поклати глава, без да каже и дума.
Магистралата се простираше притихнала и в двете посоки, от лявата страна към Амагансет и ферибота до Монток; от дясната страна за връщане в града. Райлин различи Кулата в далечината — оттук приличаше на тъмна мъгла. Ако не знаеше, можеше да си помисли, че вижда буреносен облак.
— Гледай сега — подхвърли Корд и настъпи газта.
Колата отскочи напред като живо същество, а стрелката на скоростомера се качи първо до осемдесет километра, след това до сто и трийсет, накрая отиде на сто и петдесет. Целият свят сякаш се сви до една миниатюрна точка. Райлин изгуби представа за време и място. Съществуваше единствено колата, в която се намираха, и завоят на пътя пред тях, и бързите тласъци на кръвта във вените й. Пейзажът профучаваше, освен небето и тъмната гора се виждаше единствено жълтата линия по средата на пътя.
Магистралата леко завиваше. Райлин наблюдаваше как Корд едва премества волана и оставя колата да завие гладко. Цялото й тяло вибрираше едновременно с автомобила под тях. Сега вече разбираше защо Корд харесва шофирането толкова много.
Вятърът рошеше косата й, превръщаше я във вълна зад раменете й. Усети, че Корд я наблюдава, и й се прииска да му напомни да не откъсва очи от пътя, но нещо й подсказа че не се налага. Той отпусна дясната си ръка на средната конзола и продължи да шофира единствено с лявата. Райлин посегна да стисне пръстите му. Нито един от двамата не проговори.
Най-сетне Корд зави по някакъв тесен път. Райлин все още трепереше от шока и вълнението, които бе изпитала на магистралата. Видя знак „Паркирането забранено“ и й се прииска да се пошегува, че макар да се е качвала в автомобил един-единствен път, знае какво е паркиране, но след това мярна бялата плажна ивица и всичко останало изгуби смисъл.