— О! — възкликна тя, изрита обувките си и хукна към водата. Вятърът завихряше пясъка, смъкваше го към гневния сив прибой, който отразяваше небето.
— Страхотно — въздъхна с удоволствие тя, когато Корд застана до нея. Двете с Лъкс бяха ходили на плаж само веднъж, на Кони Айланд, но там беше неприятно и пълно с хора. Тук тя виждаше единствено небето и пясъка — и Корд. Нямаше ги дори къщите, които знаеше, че са точно зад дюните. Можеха да са на което и да е място на света.
Чу се гръм и неочаквано плисна дъжд.
Корд измърмори нещо на лещите си. Почти веднага от багажника на колата изскочи ховерпокритие и се понесе през дъжда към тях.
— Искаш ли да се връщаме? — попита той над все по-силния глас на бушуващата буря, докато се сгушиха под ховерпокритието. То беше с размерите на голямо одеяло, на весели червени и бели райета като старомодните чадъри, които Райлин беше виждала на снимки. За разлика от чадърите, които очевидно трябваше да се държат високо от човека, който искаше да ги използва, ховерпокритията стояха във въздуха благодарение на малки моторчета, разположени в ъглите.
Може би заради бурята или под въздействието на лудешкото препускане с автомобила, или пък на факта, че са далече от всичко, което дори малко наподобява реалността, но на Райлин й беше омръзнало да чака. Нито едно от усложненията, които я държаха настрани от Корд, не й се струваше важно, нито дори откраднатите Стъпалца в задния й джоб. Всичко остана на заден план, удавено от дъждовната буря и ударите на сърцето й.
Тя го целуна и го привлече на студения пясък. Дъждът забарабани по-силно върху защитния им квадрат на плажа, но отдолу пясъкът бе се още топъл.
Корд изглежда, разбра какво иска да направят. Не каза нищо, отвърна на целувката й бавно, сякаш разполагаха с всичкото време на света.
ЕРИС
Ерис чакаше пред „Каскейд“, закътания френски ресторант на 930-и етаж. Опита се да пингне на майка си за последно, просто за всеки случай, но Каролайн не вдигна; одеве пък я нямаше вкъщи. Ерис поклати раздразнено глава и влезе. Щеше да вечеря сама с господин Коул.
След обяда им миналата седмица Ерис непрекъснато задаваше въпроси на майка си. Какво означаваше, че господин Коул й е баща? Кога щяха да го видят отново?
— Не знам, Ерис. Минаха едва няколко дни — бе казала Каролайн, а след това въздъхна. — Ще му пратя съобщение, да видим какво ще каже.
И така, господин Коул уреди тази вечеря. Ерис я очакваше с нетърпение цяла седмица, обсъди предстоящата среща надълго и нашироко с Мариел, която кимаше и слушаше, макар да не беше сигурна какъв съвет да даде.
Най-откаченото беше, че виждаше Лида в училище и не можеше да й каже абсолютно нищо. Господин Коул помоли Ерис да го остави сам да й каже, когато той прецени кога. Правилно, тайната си беше негова, той трябваше да я разкрие. Ерис обаче не се сдържа и цяла седмица стрелкаше Лида с погледи, не можеше да се начуди на факта, че са сестри, търсеше прилики в съвършено различните им лица. Може и да имаше нещо около устата, мислеше си тя един ден по време на обяда, докато наблюдаваше седналата срещу нея Лида. И двете имаха изваяни горни устни и пълна, чувствена долна устна. Ерис открай време си мислеше, доста злобничко, че подобна устна е пълна загуба при Лида, която беше твърде напрегната, за да я използва както трябва. Никога обаче не беше забелязала колко прилича на нейната.
— Какво? Да не би да имам нещо между зъбите? — сопна се Лида, когато я забеляза, че се е зазяпала. Ерис извъртя очи и се обърна настрани, сякаш въпросът беше тъп и досаден.
Сега отметна коса със старата позната самоувереност и кимна на хостесата.
— Господин Коул — каза само и последва момичето към масата на баща си, малка, кръгла, до прозореца.
— Ерис — започна топло господин Коул, когато тя се настани. — Изглеждаш прекрасно.
— Благодаря. — Беше облякла една от роклите на Ейвъри — взе я назаем: тъмносиня, вталена, която подчертаваше фигурата й и се разкрояваше при коленете. Беше си сложила перленото колие на майка си и се чувстваше почти нормално.
— Съжалявам, че мама не успя да дойде — започна тя. Канеше се да обясни, че е търсила Каролайн навсякъде, но господин Коул поклати глава.
— Вече говорих с нея. — За момент стисна зъби, но след това се овладя и се усмихна. — И така, Ерис — заговори той. — Разбрах, че съм изпуснал партито по случай рождения ти ден миналия месец.
Нима беше минал само месец от партито й в „Бъбъл Лаундж“, откакто всичко прекрасно от предишния й живот си бе отишло завинаги? Струваше й се, че е повече.