Малко шокирана, Ерис прошепна команда, за да отвори банковата си сметка — и ахна, щом видя нулите, които се бяха подредили там.
— Достатъчно ли е? — попита господин Коул, но въпросът, разбира се, беше нелеп. Беше повече от достатъчно, за да се махнат от долните етажи, да си купят нов апартамент, да смени всичките си дрехи — и щяха да останат още пари. Сумата беше достатъчна, за да й върне стария живот. Ерис знаеше какво пита той: дали разбира неназованата цена. Че няма да каже на никого, че той е биологичният й баща. Дори на Лида, помисли си тя, или по-точно казано, най-вече на Лида.
Той си купуваше мълчанието й.
Ерис не отговори веднага. Наблюдаваше лицето на баща си, което разучаваше цяла седмица, за да открие собствените си черти, само че този път се опитваше да разгадае емоциите му. В тях имаше примирение, малко страх и още нещо, което можеше да мине за обич. Тя видя отражението си в очите му, докато той я наблюдаваше мълчаливо.
Биологичният й баща прекъсваше всички връзки с нея. Това я разстрои много повече, отколкото беше предполагала. Почувства се самотна, отхвърлена и гневна. Най-силно обаче беше чувството на облекчение, че повече няма да е бедна.
Ерис не беше от хората, които се мотаят, след като решението е взето, така че стана бързо.
— Повече от достатъчно е. Благодаря ти за шала… и за всичко останало.
Господин Коул кимна, разбрал значението на казаното, и каза тихо само:
— Довиждане, Ерис.
Ерис се обърна и излезе от ресторанта, без да каже и дума повече, без да се сбогува с единствения баща, който й беше останал.
Изоставена от двама бащи, помисли си кисело. Превръщаше се в първокласен кандидат за терапия.
ЛИДА
Лида стоеше пред портите на Хаксли Парк на Първо авеню и не спираше да опипва с поглед тихата обточена с дървета улица. Беше разтреперана и напрегната. Рос бе дал идеята да се видят тук, пред Хаксли, където се срещаха и преди терапията й.
Пое си дълбоко дъх и влезе в парка — старомодната желязна порта се отвори навътре на автоматични сензори. Нахлуха спомени. Един от първите пъти, когато бе взела ксенперхеидрен, се бе почувствала толкова заредена с енергия, че си написа домашните до края на годината. Следобеда пуши релаксанти и лежа тук на тревата, гледаше рисуваните облаци на тавана с надеждата да открие някакъв модел. Когато с Корд взеха Стъпалца заедно, гониха един комар часове наред, докато не се върнаха замаяни и не паднаха през смях в апартамента му.
А сега се беше върнала тук.
Всички знаеха, че Хаксли е най-хубавият парк на горните етажи, където да се надрусаш яко. На тавана му имаше купища вентилатори, тъй като се намираше на ъгъл на Кулата, където иначе подаването на въздух на етажа можеше да се забави. Тук нямаше детски площадки, така че наоколо не се мяркаха деца и бавачки; всъщност паркът беше празен през повечето време, закътан от източната страна на етаж, на който имаше главно офиси. Единствената част, където се мяркаха хора, беше край прозорците, където два ресторанта, единият за морски деликатеси, а другият френско бистро, гледаха към зеленината.
Както можеше да се предполага, централната алея в парка беше съвсем празна дори сега, в петък вечерта.
— Къде си, по дяволите? — прошепна Лида и прати фликър на Рос.
С напредването на вечерта вътрешните светлини на Кулата избледняваха. Лида настръхна — ставаше хладно. Централизираната вентилация означаваше, че в краищата на Кулата винаги е по-студено, особено на обществени места, където никой не плащаше сметката за електричество. Прииска й се да се беше преоблякла след училище. Само че дойде направо от часа по подготовка по CAT и дори не се отби у дома. Нямаше търпение да се надруса.
Пред нея имаше градинка с фонтан, покрит с четирилистни детелини. Лида се огледа, но не видя никого. Реши да чака Рос тук. Пантофките й изхрущяха по чакъла.
След това видя познато лице и спря по средата на пътеката.
Баща й седеше във френския ресторант, онзи с дебелите стъкла, който гледаше към розовата градина. Странно, помисли си Лида; майка й не беше ли казала, че той щял да работи до късно тази вечер? Можеше да се е измъкнал по-рано… но с кого беше? Лида се изправи на пръсти и проточи врат, за да види по-добре.
Беше с жена, която със сигурност не беше майката на Лида. Не беше жена, осъзна тя, докато я оглеждаше. Беше момиче.
А след това момичето отметна коса, великолепна червеникаво-златиста река, и Лида си каза, че познава тази коса, макар да не можеше да види лицето. Нямаше начин да я сбърка.