Какво, по дяволите, правеше баща й с Ерис?
— Четене по устни — нареди тя и се съсредоточи, доколкото можа, върху устните на Ерис в отчаяно желание да разбере какво си говорят двамата. На лещите се появи съобщение: „Четенето възпрепятствано, разстоянието твърде голямо“.
Лида не можеше да повярва. Трябваше да има някакво друго обяснение за онова, което виждаше — не бе възможно баща й да има връзка с Ерис. Сигурно имаше друга причина да вечерят сами в петък вечер, при това тайно.
Гледаше слисано как Ерис протяга ръка през масата и взема нещо от баща й. След това се изправи, наведе се напред и го целуна!
Лида имаше чувството, че онова, което наблюдава, се разиграва на забавен кадър. Краката й бяха като заковани за земята. Наблюдаваше как Ерис, все още усмихната, гласи шал на раменете си. Тъкмо този шал Лида беше видяла в чантата на баща си, безобразно скъпия шал с алените цветя.
Без да вижда нищо около себе си, Лида пристъпи напред. Искаше й се да изпищи. Или да повърне. Сега вече всичко се връзваше: странният начин, по който се държеше напоследък баща й, тайните, които пазеше…
Той имаше връзка с Ерис Дод-Радсън. Или с Ерис Дод — или както и да й беше тъпото име сега.
— Лида?
— Крайно време беше! — сопна се тя и забърза към Рос. — Защо се забави толкова?
— Някой е малко кисел. — Той беше млад, с гъста кестенява коса и толкова красиво и невинно лице, сякаш бе правено по поръчка. Кафявите му очи бяха големи, с гъсти мигли, с леко разширените зеници на човек, който носи лещи — или който е непрекъснато надрусан. Той примигна бавно, сякаш едва успяваше да не заспи.
— И така — започна той, — нося ти… лоши новини. Свършил съм ксенперхеидрена.
— Какво? — Това беше единствената причина Лида да иска среща с него: да получи пакетче ксенперхеидрен и да пие хапчетата, докато светът й не се пръсне по шевовете. — Ти сериозно ли говориш?
Той се сви.
— Извинявай, не…
— Какво, по дяволите, имаш?
Рос отвори чантата и започна да вади нещата едно по едно.
— Имам замайващи, малко трева, релаксанти, от които имаш спешна нужда…
— Ще ги взема всичките — прекъсна го Лида. Дръпна пликчето и започна да рови в него.
— Нали знаеш, че това са достатъчно наркотици за няколко…
— Вече ти казах, че пет пари не давам! Имам нужда от тях, разбра ли? — изписка тя. Рос не каза нищо. — Всичките, без тези — поправи се тя, грабна издайническите черни пликчета и му ги натика в ръката. От опит знаеше колко е ужасно, ако вземеш кофти Стъпалца, а фактът, че надписът с рецептата е бил свален, бе сигурен знак, че на когото и да са били, Лида не иска да влизат в главата й.
Рос кимна и взе Стъпалцата, без да откъсва поглед от нея.
— Защо не вземеш едно? — предложи след малко. — Безплатно. Ако прецениш, че е гадно, спираш, нали?
— При теб винаги е едно и също — заяви Лида и извъртя очи, като си спомни, че тъкмо Рос я беше зарибил с релаксантите. „Май вече съм на по-високо ниво“, помисли си. Задържа черното пакетче. Беше твърде скъпо, за да го откаже.
Кимна, за да плати на Рос, и направи едва забележимо движение, което трябваше да означава благодарност или пък „остави ме на мира“. Рос сви рамене, прие плащането й и натъпка ръце в джобовете си, преди да се оттегли.
Лида притисна червената кожена чанта до гърдите си. Вътре бе прибрала хартиения плик с наркотиците. Трябваше да се надруса, така да се надруса, че да се замае, за да заличи от главата си спомена как Ерис целува баща й.
ЕЙВЪРИ
— Толкова се радвам, че мама и татко заминаха — прошепна Ейвъри.
Този уикенд родителите им бяха на сватба на Хавай и щяха да се върнат чак в неделя.
— И аз. — Атлас се протягаше зад нея на канапето, прегърнал я с една ръка. Ейвъри все още беше с училищната униформа, но Атлас беше без риза и това я разсейваше. — Най-много се радвам, че съм с теб, Ейвс — добави той и я целуна лекичко по врата.
Тя потръпна. Обичаше да я целува така. Обичаше всичките му целувки, дори когато докосваше крака й под масата, както правеше на вечеря вече цяла седмица.
Знаеше какво има предвид Атлас. Дори не знаеше, че е възможно да изпитва подобно щастие. Сякаш цял живот се беше съобразявала с някакви ограничения, а след това, най-неочаквано, беше открила, че попада в един по-широк, по-красив и по-ярък свят.
На лещите й се появи съобщение. „Какви ги вършиш?“, пишеше Ерис. Ейвъри зашепна, състави отговор. „Извинявай, ще си остана вкъщи. С Атлас ще гледаме филми“.