— Невероятно — усмихна се Ейвъри, когато си го представи с навити ръкави и шапка с широка провиснала периферия, докато тегли мрежите с риба на лодката, някъде много далече. Беше съвсем различно от онова, което правеше в момента и работата му за баща им.
— Там няма и помен от техника — продължи Атлас. — Дори не ходят туристи. Трябваше специално да наема лодка, за да отида там, и пътуването ми отне почти цял ден.
Ейвъри беше завладяна от неочаквана, дива, прекрасна идея.
— Ами ако отидем там?
Атлас я погледна. Тя продължи, защото идеята й набра скорост.
— Сам го каза — там няма никаква технология. Никой няма да ни намери. Можем да започнем нов живот.
— Ейвъри — заговори внимателно той, но тя не го слушаше, вече си представяше малката къщичка, в която ще живеят двамата с Атлас, с веранда и хамак за горещите летни вечери; стълби, които водят към брега, по който ще се разхождат хванати за ръце, докато слънцето потъва в морето. Само че…
— Мама и татко — продължи тя на глас и съвършеният образ потрепери.
— Именно — съгласи се Атлас. — Ще ти е тъжно да ги изоставиш.
Тя кимна, умът й все се луташе около плана — и разбра, че нещо в думите му прозвуча странно.
— И на двамата ще ни бъде тъжно.
Той, изглежда, нямаше желание да говори.
— Само че те не са ми родители.
— Напротив!
— Ейвъри — каза той. — Аз не съм роден за този живот като теб. Бях малък, когато ме доведоха тук. Помня какво беше преди това, какво е да си гладен и уплашен. Да не знаеш дали можеш да имаш доверие на някого.
— О — въздъхна тя и сърцето й се сви. Атлас никога не беше споделял тези спомени. Когато тя задаваше въпроси за стария му живот, той просто се затваряше. Накрая тя престана да пита.
Атлас посегна към ръцете й и ги стисна здраво, погледна я право в очите.
— Този живот никога не е бил мой, така че няма да го изгубя. Но пък е твоят живот. Искам да помислиш много добре преди да кажеш, че си готова да се откажеш от него.
Ейвъри замига, за да прогони сълзите. Категорична беше обаче, че ще направи всичко, за да бъде с Атлас.
— Може някой ден да ги посетим — предложи тя. Той вдигна поглед, когато осъзна значението на думите й.
— Говориш сериозно — отбеляза бавно, сякаш не можеше да повярва. — Наистина искаш да отидем.
— Да — прошепна Ейвъри, след това го каза високо: — Да, да, да! — Започна да обсипва Атлас с целувки, защото знаеше че това е правилното решение, началото на остатъка от живота им.
Атлас я привлече в прегръдка и я притисна до себе си. Тя остана така известно време, отпуснала глава на рамото му, докато се наслаждаваше на усещането. Беше прекрасно, че може да го докосва. Обеща си никога повече да не го приема за даденост.
— Кога можем да отидем? — попита тя, когато най-сетне се откъснаха един от друг.
Атлас изви вежди.
— Кога искаш да отидем?
— Тази седмица?
Той се засмя.
— Добре. Ще се разберем.
— Да организираме парти утре вечер — реши импулсивно Ейвъри. В мига, в който го изрече, разбра, че идеята е страхотна. Щяха да поканят всички и да се държат така, сякаш е нормална съботна вечер, но това щеше да е тайното им прощално парти. Някой ден, когато двамата с Атлас живееха заедно на другия край на света, щяха да поглеждат назад и да се смеят на спомена — глупаво училищно парти, на което всички са се напили; а те са се стрелкали с тайни погледи и са казвали тайно сбогом на приятелите си.
— Сериозно? — попита Атлас.
— Да! Не сме организирали парти тук отпреди да заминеш. Ще е забавно да организираме всичко заедно. Ще е тайното ни сбогуване. — Ейвъри се поколеба за момент, когато разбра, че никога повече няма да види нито Ерис, нито Лида. Не можеше да мисли по този начин. Трябваше да мисли за себе си и Атлас и за факта, че ще направят онова, което винаги бе изглеждало невъзможно. Двамата си създаваха общо бъдеще.
— Добре. Убеди ме. — Той се усмихна.
Ейвъри извади таблета си и състави пост, след това го качи във фийдовете.
— Съвършено е — каза той, когато видя съобщението на лещите си. — Ти си съвършена. — Наведе се да я целуне, но Ейвъри се отдръпна.
— Никой не е съвършен, най-малко аз — опъна се тя, малко стресната от думите му. Атлас знаеше, че не бива да й казва подобни неща. Той беше единственият човек, на когото можеше да разчита да не го прави.
— Извинявай, трябваше да кажа, че си съвършена за мен — поправи се той.