Този път доволна Ейвъри се наведе, за да го целуне. Изпитваше огромно задоволство, непознато й досега.
— Да знаеш, че съм готова да отида навсякъде с теб — призна тя и той се усмихна.
— Чудесно. Да отидем навсякъде. Заедно.
И тогава вечерта стигна края си, а холоекранът продължи да излъчва филма, макар да нямаше публика.
ЛИДА
Лида се олюля, после коленичи зад фонтана, за да не я види никой от ресторанта. Не че тя трябваше да е засрамената. Ерис и баща й трябваше да са. За момент се замисли дали да не се прибере вкъщи, но беше наистина отчаяна, ръцете й трепереха и не можеше да рискува майка й да я хване. Горката й нищо неподозираща, измамена майка.
Бръкна в плика, който й беше дал Рос. Наркотиците се пръснаха по детелината пред нея, малкият й фонтан от изкуствено щастие. Погледът на Лида веднага беше привлечен от малкото черно пликче на Стъпалцата. Май не беше чак толкова зле — защо да не се поразсее с нещо, да поразведри обърканата си глава… и без това всичко вървеше зле.
Скъса горната част на пликчето, лапна жълтото хапче и го преглътна на сухо.
Последва кратък момент на неудобство, докато умът й се бореше. Това не се случваше, когато Стъпалцата бяха направени за теб, разбира се, но винаги имаше около минута на приспособяване, когато вземеш чужди Стъпалца, тъй като нуждите на тяхното съзнание се натрапваше в ума ти. Тя притаи дъх, насили ума си да мълчи и хапчето се плъзна гладко и я обгърна също като одеяло.
Всичко изглеждаше по-меко, по-течно. Времето се разтягаше също като гума. Тя примигна. На когото и да принадлежеше това, определено беше свързано с някакво безпокойство — това бе истински релаксант. Тя почти усети другия човек, като призрачно присъствие, когато наркотикът започна да си проправя път през ума й в търсене на спомени, които не бяха там, опитваше се да намери емоционален отклик от човека, за когото беше предназначен.
Лида протегна крака пред себе си и се опря на лакти, а останалите наркотици се разпиляха по детелината около нея като пъстри бонбонки. Сенките ставаха по-дълбоки, протегнаха се около фонтана и краката й. Вече не беше студено. Ерис и баща й, помисли си отново Лида и се изсмя мрачно, приглушено. Затвори очи. Сенки от спомени, недооформени мисли се завихриха в ума й. Познавам те, прииска й се да каже, но защо? Странно, всичко това беше като дежа вю, приличаше на песен, която беше чувала преди. Цветове и сенки танцуваха около нея.
Познаваше това състояние.
Неочаквано, инстинктивно, с дълбока животинска сигурност, събудена от наркотика, също както нуждата да диша, тя доби увереност. Беше правила същото и преди, беше изпитвала този микс от химикали и невростимуланти. Това бяха Стъпалцата на Корд.
Странно, зачуди се тя и зарови ръце в четирилистните детелини. Счупи си един нокът. Заболя я малко. Какво търсеха Стъпалцата на Корд при Рос? Корд нямаше нужда от пари. Сигурно бяха откраднати.
Трябваше да съобщи на Корд! Трябваше да му каже!
Лида се понесе към 969-ия като балон.
— Корд! — Задумка по вратата. Някак беше успяла да се добере, макар че не помнеше да се е качвала на асансьор, нито на ховер. Слава богу, помисли си, защото ръцете й започнаха да се отделят от тялото и тя започваше да се притеснява. Пъхна ги под мишниците си. — Корд! — повтори, този път по-високо.
Вратата се отвори рязко, но не Корд застана на прага, ами Брайс.
— Лида? Какво има? — попита бавно по-големият брат на Корд. Беше облечен, готов да излезе, с тъмни дънки и риза с яка с много разкопчани копчета. Изглеждаше много готин. Прииска й се да е като него.
Лида примигна. Не беше сигурна защо е дошла. Може би Брайс знаеше.
— Добре ли си? — попита той и присви загрижено очи. Тя продължаваше да стои в странната поза, пъхнала ръце под мишниците си. Отпусна ги смутено. По-важното беше Брайс да я хареса. Нищо, че ръцете й отплаваха нанякъде.
— Влез — покани я той и стисна рамото й, за да я поведе навътре. Стените се огънаха към нея като вълните на океан.
Брайс я поведе да седне на канапето в хола и тикна в ръката й чаша студена вода. Тя я изпи на мига. Той не каза нищо, просто я напълни отново. Тя изпи втората чаша по-бавно.
— Яко си се надрусала — отбеляза той и тя остана щастлива от одобрението му или поне от веселите нотки в гласа му. — Какво взе?
Лида все още стискаше чантата си. Извади празното пликче от Стъпалцата и го подаде на Брайс, без да каже и дума.
— На Корд — сети се да каже.
Брайс присви очи.
— Искаш да ми кажеш, че са на Корд ли? Той ли ти ги даде?