Тя не отговори.
— Лида Мари Коул! — каза неочаквано Брайс, протегна ръка и я стисна за раменете и нещо в цялата тази работа — дали цялото й име, което тя нямаше представа, че той знае — я свести, поне отчасти. Тя тръсна глава.
— Не — изграчи Лида и прочисти гърлото си. — Дилърът ми ги даде. Затова исках да… искам да кажа, че се притесних за Корд. Откраднати са, нали? — Пъхна ръце под дупето си и остана да седи така, за да не се вижда, че треперят.
Брайс се досети и очите му заблестяха.
— Райлин — промълви той.
— Какво? — попита Лида. Брайс я погледна с присвити очи, след това очевидно реши, че или е твърде надрусана, за да помни, или няма значение.
— Новата ни прислужница. Струва ми се, че двамата с Корд са станали твърде… близки — обясни той.
— Уволни я — заяви автоматично Лида. — Като го знам какъв е Корд, вече е преспал с нея.
— Харесва ми колко си безпощадна — разсмя се Брайс. — И още нещо, Лида, винаги можеш да помолиш Корд или мен, ако искаш Стъпалца. Не ходи отново при дилъра си. Този път наистина си извадила късмет.
— Изобщо не съм искала Стъпалца, дилърът ми имаше само това… исках ксенперхеидрен.
— Чакай малко — спря я Брайс. — Стой тук. — Като че ли щеше да иде някъде, помисли си замаяно тя.
След малко той се върна.
— Виж какво имам. — И пусна цяло пакетче хапчета в протегнатата й ръка.
Бяха малки, квадратни, маркирани с мъничко К.
— Слава богу — простена Лида и взе две наведнъж.
Мислите й, досега размазани и объркани, веднага се съживиха. Цялото й тяло бе залято от нова вълна енергия. Погледна Брайс, който седеше и не откъсваше очи от нея — и му личеше, че се забавлява славно.
— Благодаря ти — каза тя, думите й бяха по-ясни отпреди. — Брайс Андъртън, подвижен медицински шкаф. Прав си, трябваше да дойда при теб още от самото начало.
— Ето това е онази Лида Коул, която всички познаваме и обичаме — каза сухо той и Лида огледа апартамента с нови очи. Не беше идвала тук от години, освен на партита, когато беше пълно с хора и много шумно. Беше по-широко, отколкото помнеше. Всичко изглеждаше по-остро, детайлите по-очевидни, сякаш очертани с дебели черни маркери, като онези, с които рисуваше като дете. Сърцето й биеше толкова бързо, че заплашваше да изскочи от гърдите.
— Аз трябва да тръгвам — каза след малко Брайс, без да откъсва очи от нея. — Много ми се иска да остана. Ти си много по-забавна от Корд напоследък.
Тя с нежелание протегна ръка, за да му върне пакетчето, но Брайс поклати глава.
— О, задръж ги. Това е най-малкото, което мога да направя, след онова, което ми каза.
Лида кимна с благодарност и попита:
— Може ли да остана за мъничко, преди да се прибера у нас?
Брайс сви рамене и тръгна към вратата.
Хиляди сцени танцуваха сред бързите мисли на Лида. Ерис и баща й се целуват. Атлас. Ейвъри. Онзи, с който Ейвъри излизаше, Уот, който й се присмиваше на галата. Очите на Атлас, когато й каза, че има друга. Заслужаваш истината, така й каза. Истината ще те освободи, нали така се казваше? Трябваше да каже на Корд да уволни прислужницата. Трябваше да разбере коя Атлас харесва повече от нея. Както желаеш, бе казала Надя и бе обещала да открие, но след това нищо не стана така, както Лида искаше.
Всичко това се въртеше в ума й, калейдоскоп от размазани цветове, но въпреки че допреди малко заплашваше да я погълне, сега Лида бе изключително съсредоточена и мислеше бързо. Господи, колко обичаше стимулантите. А пък ксенперхеидренът беше най-добрият. Тя си пое дълбоко дъх и остави наркотика да плъзне през вените й, да стигне чак до върховете на пръстите.
Надя. Трябваше да попита Надя за Ерис и баща си, да разбере откога продължава тази работа. Господи, помисли си с отвращение, сигурно е започнало веднага след като Ерис е разбрала, че е бедна. Малката златотърсачка.
Бе на средата на съобщението, когато си спомни, че вече не може да пита Надя. Надя я беше зарязала.
Имаше нещо странно в тази Надя.
Неочаквано Лида се досети. Отговорът беше толкова елегантен в простотата си, че тя се запита как е възможно досега да не се е сетила.
Знаеше къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Движеше се бързо, очите й стъклени, дишането малко по-бързо, но тя метна чантата на рамо и тръгна към експресния асансьор.
УОТ
Уот и Дерик бяха в хола у Уот, седяха на изкуственото жълто канапе и допиваха евтиното уиски, което Дерик беше донесъл.
— Отдавна не си искал да пийнеш сам в петък вечер — каза Дерик, макар да не беше очарован от възможността.
— Не съм сам. Ти си тук — изтъкна Уот.