Ако не беше Дерик, Уот щеше да е сам — беше изключил Надя. Напоследък я изключваше все по-често, след новината, която му бе съобщила по-рано през седмицата. Не беше сигурен защо го прави, освен че искаше тишина в главата си. Освен това тя го дразнеше, дори се държеше лицемерно всеки път, когато започнеше да пие яко както сега; не спираше да му напомня за съдържанието на алкохол в кръвта му и му изпращаше заглавия за последствията от алкохолно отравяне.
— Така си е. — Дерик огледа стаята, картините по стените, купчината играчки на близнаците, кубчетата и цветната пръчица, тиарата на Зара. — Заради Ейвъри ли е?
Уот отпи нова глътка уиски.
— Какво стана?
— Да говорим за нещо друго. — Уот нямаше желание да говори по този въпрос, как единственото момиче, което наистина е харесвал, спи с брат си. Знаеше, разбира се, че двамата не са роднини, че Атлас е осиновен. Но въпреки това…
— Искаш ли да отидем в „Пулс“? — предложи Дерик, но Уот поклати глава. Знаеше, че Дерик е прав, че трябва да погребе всички мисли за Ейвъри в прегръдките на някое анонимно момиче, чието лице няма да помни на следващия ден. В момента обаче предпочиташе уискито. То поне нямаше да се опитва да му говори.
Дерик отвори уста, за да направи ново предложение, но бе прекъснат от ожесточено думкане по входната врата.
— Уот? — „Какво по…“ — помисли си той. Не очакваше да чуе този глас, независимо по какъв повод, в апартамента си или някъде долу в Кулата. — Уот, веднага отвори!
— Не ми каза, че чакаш момиче — разсмя се Дерик и в гласа му прозвуча възхищение.
— Не чакам — заяви Уот. Пияните му рефлекси се задействаха — дано родителите му не бяха чули — и той хукна, за да отвори вратата.
Застанала на прага в смачкана училищна униформа, Лида Коул потропваше нервно с пантофки.
— Трябва да поговорим — изсъска тя.
Уот стоеше и я наблюдаваше с недоумение. Не можеше да си обясни присъствието й. Дерик обаче беше по-спокоен — или просто беше пил по-малко.
— Здрасти, аз съм Дерик, приятел на Уот — представи се той и пристъпи напред, протегнал ръка. — Приятно ми е…
Замълча в очакване Лида да се представи, но тя не го направи.
— Трябва да поговорим — повтори и погледна Уот. — Насаме. Става въпрос за Надя.
В момента, в който чу името на Надя, сякаш го заля студена вода.
— Дерик — обърна се той към приятеля си, — извинявай, би ли…
Дерик мина покрай Лида и излезе в коридора, където лампите светеха едва-едва, както бе подходящо за нощта. Обърна се и изрече само с устни: „Коя е Надя?“, но Уот не му обърна внимание, а отвори вратата по-широко, за да може Лида да влезе.
— Заповядай — каза и я побутна към хола, след като огледа нервно апартамента. Родителите му щяха да изперкат, ако знаеха, че е поканил момиче.
— Май прекъснах нещо — отбеляза тя и сбърчи нос към бутилката уиски и чашите за еднократна употреба на евтината масичка за кафе. Имаше обаче нещо, което не се връзваше с обичайното й високомерие — гласът й потреперваше, в движенията й се долавяше нервност, каквато Уот не беше виждал досега. Тя беше толкова напрегната, че сякаш дори най-незначителното докосване щеше да я пръсне на милион парчета.
— Да ти предложа напитка? — попита Уот. Беше смешно. Лида Коул пие уиски с него на 240-ия етаж.
За негова изненада тя кимна и седна. Той й наля, напълни и своята чаша, после седна на канапето, възможно най-далече от нея. Тя го погледна очаквателно, но той кимна пиянски, сякаш я подканваше: „Първо дамите“. Беше твърде замаян, за да си позволи да заговори пръв. Трябваше тя да направи първата крачка, за да може той да определи колко знае.
— Знам, че ти си Надя.
Уот отвори уста да протестира, макар да нямаше никаква представа какво да каже, но Лида продължи:
— Вече се досетих, така че не си прави труд да отричаш.
Надя. Имаше нужда от помощта на Надя. „Квант, включи се“, помисли си той и се усети по-сигурен от тихото просвирване на събуждащата се Надя.
— Защо реши така? — попита предпазливо той и нито потвърди, нито отрече.
— Моля те. Знам, че в теб имаше нещо нередно, усетих го още първия път, когато те видях на партито на Ерис.
— Дори не съм говорил с теб онази вечер! — опита се да протестира Уот, но Лида сви рамене.
— Държеше се странно, зяпаше всичко прекалено дълго, промъкваше се, сякаш не ти беше мястото там. Което е самата истина. — Тя присви очи. — Освен това си с контактни лещи, но никога не съм те виждала да даваш команди. Тази работа е доста откачена. Сякаш изобщо не ги използваш.
Уот не можеше да повярва, че Лида е забелязала това. Разбира се, че не говореше на лещите си — предаваше командите си през Надя.