Нетърпението по красивото му лице едва не срина решителността й.
— Едни приятели организират парти тази вечер — обясни Корд и излезе в коридора. Райлин го последва безпомощно. — Надявах се да дойдеш. Тъкмо ще се запознаеш с някои от приятелите ми. — Корд продължаваше да разказва за приятелката си Ейвъри и невероятния й апартамент, но Райлин почти не го слушаше; вместо това погледна към Брайс. Той кимна едва забележимо.
— Корд — прекъсна го Райлин и сърцето й се сви, — трябва да поговорим.
Той спря.
— Разбира се — отвърна след малко, очевидно в опит да бъде спокоен. — Да седнем.
Райлин поклати глава. Искаше да приключи — и без това болката беше нетърпима.
— Не мога да се виждам повече с теб.
— Какво? — възкликна той озадачено. — Райлин? Това пък откъде дойде?
— Аз просто… — „Никога повече да не иска да те види отново“. — Имам приятел — заяви тя.
— Не разбирам. — Корд се тръшна на един стол, сякаш енергията му неочаквано го напусна и не можеше да стои прав.
— Приятелят ми, Хиръл, за когото ти разказах, че е в ареста за разпространение на наркотици. Не съм спирала да излизам с него. Просто… преструвах се с теб, защото работата ми трябваше. А след това ти ме заведе в Париж и… — Замълча, не че имаше значение; вече бе казала каквото трябваше.
Най-лошото бе, че беше казала истината. Поне отначало. Никога не се беше презирала повече, отколкото в този момент.
— Значи нищо не е имало значение за теб, така ли? — Корд я гледаше така, сякаш не я беше виждал никога преди, сякаш не вярваше на онова, което чува.
— Да.
— Разкарай се веднага от къщата ми — заяви той студено.
— Извинявай — прошепна Райлин и погледна Корд през замъглени очи. Познаваше чертите му, беше ги проследявала с пръсти онзи следобед, омагьосана от бурята. Нещо обаче се беше променило.
Така изглеждаше на партито, осъзна тя, преди седмици, сякаш не го интересуваше нищо и никой. Така изглеждаше, когато криеше чувствата си, когато Райлин не знаеше какво има под повърхността.
— Ще го кажа още веднъж — изръмжа той злобно. — Разкарай се веднага и никога не се връщай.
Райлин се олюля, шокирана от празнотата в очите на Корд. Той гледаше през нея, сякаш я нямаше. Неочаквано й се стори, че следобедът, който бяха прекарали заедно на плажа, се е случил на друго момиче.
— Довиждане. — Райлин се обърна към вратата. В гърдите й се събра мъка, разкъсваше я с остри нокти.
Беше в антрето, канеше се да излезе от апартамента на Корд й последен път, когато чу Брайс да слиза по стълбите.
— Съжалявам, Корд — каза той. Чу звънтенето на леда в чашата му и разбра какво пие. — Честно да ти кажа, тя е от трийсет и втория етаж. Какво друго очакваш от такова момиче?
ЕРИС
— Ерис? — Мариел чукаше на вратата.
— Идвам! — провикна се Ерис — крепеше се на едната си обувка с червена подметка, докато сваляше другата, и след секунди отвори на Мариел. Не си беше давала сметка колко е удобен списъкът с гости, които се отбиват често, докато не започна да отваря собствената си врата.
— Извинявай, трябват ми няколко минутки, за да си накъдря косата… — обясни тя и хлътна в спалнята. Майка й беше излязла някъде — вероятно търсеше апартамент; не говореше за нищо друго след като господин Коул бе направи трансфера.
Мариел седна спокойно сред хаоса в стаята на Ерис.
— Трябваше да се сетя, че ще се движим по времето на Ерис — каза с обич. — Винаги ли ти е толкова трудно да вземеш решение? — И кимна към тясното легло на приятелката си, което не се виждаше под планината натрупани върху него дрехи.
— Обичам възможностите — отвърна Ерис, обзета от неочаквано чувство на вина. Повечето от дрехите бяха купени сутринта, когато с майка й отидоха на шопинг с парите на Коул.
Машата за коса изпиука и Ерис протегна ръце, за да атакува дългите кичури около лицето си, стиснала долната си устна със зъби. Когато видя изражението й, Мариел въздъхна.
— Дай на мен — настоя и пристъпи към ъгъла, в който се беше настанила Ерис. Когато се обърна, Ерис видя черната й обикновена рокля отзад. Беше шокиращо ниско изрязана. Обикновено нямаше да обърне внимание — е, вярно, че обичаше да показва кожа, но роклята на Мариел бе изрязана толкова надолу, че разбиваше татус — на испански. Ерис се намръщи. Наполовина разкритият татус изглеждаше вулгарен.
— Какво пише? — не се сдържа тя.
— А, татусът ли? — Мариел се позасмя. — Не знаеш ли как да проверяваш нещата, Ерис? — Започна да навива кичур от косата на Ерис, така че след секунди той падна на богата вълна. — Виждаш ли? Справям се по-добре от теб.