Ерис не знаеше какво да каже, но почувства, че Корд не чака отговор. Странното бе, че с него бе съвсем различно, отколкото с Мариел. Беше по-лесно. Сякаш Корд беше черното огледало на Ерис. Той не очакваше от нея нищо повече, отколкото очакваше от себе си, което означаваше, че не очаква нищо особено.
Ерис се приведе напред и остави гърдите си да се повдигнат в оформящия сутиен в опит да подеме обичайния флирт. Сякаш не бе минало никакво време, сякаш отново бе лято и двамата с Корд играеха игричката си — но същевременно всичко беше различно. Беше като ехо на онова отминало време, нито толкова разпалено, нито толкова вълнуващо. И двамата се бяха променили прекалено много.
— Липсваше ми, Ерис — разсмя се отново Корд, все така глухо. — Двамата с теб май се заслужаваме един друг.
Едно време Ерис щеше да е във възторг да чуе подобни думи, но сега те й навяха единствено самота. Вдигна очи към него и въздъхна.
— Да, може и да си прав.
ЕЙВЪРИ
— Това е най-откаченото парти, което сме организирали — прошепна Ейвъри на Атлас, докато се натискаха в тесния килер за бельо. Копнееше за този момент още от началото на вечерта. Беше изтънчено мъчение: да среща погледите на Атлас от другия край на стаята, да докосват ръце, когато се разминават, но да не могат да направят нищо, докато не се измъкнат тайно.
— Направо е върхът — отвърна той и я целуна.
Ейвъри се наслаждаваше на забраненото удоволствие, на прегръдките на момчето, което обичаше, с което възнамеряваше да избяга след няколко дена, докато съучениците им бяха на метри от тях. Наистина беше лудост.
Прииска й се да разкъса ризата му копче след копче и да го смъкне върху пухкавите кърпи, но вместо това, без да иска, удари главата му в рафта. Той изруга и се намръщи.
— Извинявай! — възкликна Ейвъри и отстъпи крачка назад.
— Не, аз се извинявам — разсмя се кисело той. — Трябваше да отидем в моята стая, но вече е заета.
— И моята е заета! — Във всеки друг случай Ейвъри щеше да побеснее, че някаква двойка се е настанила в спалнята й. Сега обаче, докато беше с Атлас, косата й разрошена, синята рокля покрита с пухчета от белите кърпи, й беше все едно. — Предполагам, че това е издайническият знак за страхотно парти — добави тя.
— Както казах, страхотен купон. — Атлас се наведе и я целуна отново. — Ще се видим навън — прошепна и се измъкна в коридора. Ейвъри преброи до двайсет, преди да излезе и да тръгне в обратната посока, неспособна да заличи широката усмивка от лицето си.
Партито беше страхотно. Ейвъри се опитваше да се наслади на всяка подробност, за да може да си припомня всичко някой ден, когато двамата с Атлас ще са стари и побелели и ще живеят щастливо заедно. По-рано следобеда бяха инструктирали роботите да изтласкат мебелите до стените, за да разчистят нещо като дансинг в средата. Сега стаята беше препълнена с хора, всички се смееха, пиеха и се забавляваха. На плота блестяха бутилки алкохол, празните непрекъснато подменяни с пълни. Музиката дънеше от високоговорители, заглушаваше всички разговори. Засега поне никой не беше направил нищо глупаво.
Ейвъри щеше да помни това парти завинаги, дори да беше пълна катастрофа. Тя ценеше всеки миг от времето си с Атлас, особено сега, след като най-сетне бяха разкрили любовта си един към друг.
Отправи се към дансинга и видя там Риша със Скот Вандиър — това беше нещо ново — и Джес с Патрик, както винаги. Де да можеше и тя да потанцува за кратко поне с Атлас. След това обаче си напомни с неустоима усмивка, че им предстои цял един живот.
Нечия ръка стисна рамото й като в менгеме.
— Търсех те.
Ейвъри ахна. Лида изглеждаше ужасно. Косата й беше опъната на стегнат кок, подчертаваше острите й черти, сега изопнати, уморени, устата й свита в тънка линия. Изглеждаше крехка в роклята на геометрични фигури, сякаш тялото й действаше единствено благодарение на силата на волята й — и на наркотиците, явно.
Ейвъри познаваше този поглед; Лида изглеждаше по същия начин понякога преди изпити, след като беше пила твърде много ксенперхеидрен. Тогава беше като пренавита пружина през целия ден, правеше теста, след това се прибираше и се наспиваше. Ейвъри не одобряваше, но всеки път, когато споменеше този факт, Лида се затваряше в себе си и се държеше отбранително.
Лида пусна ръката й. Цялата трепереше от вълнение.
— Не мога да повярвам какви ги вършиш. Ти си безобразна приятелка, нали го знаеш? Да не говорим колко си противна — разсъска се тя.
— Лида. Какво си взела? — попита Ейвъри и внимателно потегли приятелката си към края на стаята.