— Пусни ме! — повиши глас Лида, без да й пука дали ще стане скандал. Няколко души ги погледнаха с извити вежди. — Знам — заяви тя. — Така че не се ебавай с мен, ясно ли ти е?
Ейвъри усети нервен прилив на очакване. Не смееше да проговори. Опитваше се да прочете какво пише в очите на Лида, които се стрелкаха като обезумели. Инстинктът й подсказа, че търси Атлас.
— Той къде е? — изсъска Лида.
— Кой? — попита Ейвъри, доколкото можа невинно.
— Брат ти! Или може би трябва да кажа любовникът ти?
Ейвъри усети, че й прилошава, сякаш светът се люшна опасно. Лида изрече думите почти шепнешком, а шумът в стаята беше толкова оглушителен, че Ейвъри бе сигурна, че никой не е чул — засега. Въпреки това не можеше да си позволи да стане гаф.
— Може ли да поговорим по този въпрос насаме? — попита тя с цялото достойнство, на което бе способна. Погледна Лида право в очите. — Моля те. Заради дългогодишното ни приятелство. Моля те, не го прави тук, много те моля.
Нещо от старата Лида просветна в очите на бившата й приятелка и тя се поотпусна малко, сякаш до този момент се беше движила подхранвана от сляпа ярост, а сега вече нямаше стимул, който да я държи изправена.
— Добре — примири се Лида. — За две минути.
Ейвъри кимна. Това бе най-доброто, на което можеше да разчита в момента.
— Ела — помоли тя и си лепна изкуствена усмивка, докато кимаше на всички, покрай които минаваше, сякаш всичко беше наред. Преструваше се, че двете с най-добрата й приятелка отиват да си оправят заедно грима, да поклюкарстват, а не да се заплашват с най-тъмните, най-лични тайни.
Където и да отидеха, навсякъде беше пълно с гости. И нейната стая, и стаята на Атлас, и библиотеката, и оранжерията: партито беше пуснало пипалата си навсякъде. Във всички стаи имаше хора, някои припаднали, други се натискаха — или комбинация от двете. Ейвъри усети, че Лида става неспокойна, безмълвна бомба с часовников механизъм, която отброява секундите.
И тогава й хрумна идея, която щеше да промени всичко, завинаги.
— Насам — посочи тя, отвори вратата към килера и посегна към тайната ръчка. — Никой няма горе. Можем да говорим насаме.
Изтегли стълбата надолу и над тях се очерта малък квадрат нощно синьо. Веднага й стана ясно колко е разстроена Лида, защото дори не реагира на съществуването на скрит достъп до покрива от апартамента на Ейвъри. Просто наведе малко глава и каза с леденостуден глас:
— Първо ти.
Ейвъри се заизкачва към мрака. Кожените й италиански обувки на висок ток се изплъзваха по стълбата.
ЛИДА
Лида пристъпи неуверено в брулещия вятър. Инстинктите й трябваше да изпищят и да я накарат да се върне долу, но същите тези инстинкти бяха приглушени от мощен коктейл ксенперхеидрен и няколко други хапчета, чиито имена вече беше забравила. В момента ксенперхеидренът я държеше нащрек, макар и малко наострена и много напрегната. Пред погледа й вече беше малко мътно, формите се издължаваха, сенките ставаха по-ярки. Всичко беше приятно, ярко, също като детска карнавална холограма.
— Чукаш се с брат си, имаш си таен покрив. — Обърна се към Ейвъри. — Колко още тайни крие съвършената Ейвъри Фулър?
— Няма нужда да бъдеш жестока. — Ейвъри не помръдваше. Лунните лъчи се заиграха по синьото сребро на роклята й, придадоха й вид на древна гръцка статуя на богиня.
— Има нужда от това, от което кажа, че има нужда — заяви злобно Лида. Тук на покрива, толкова близо до звездите, се чувстваше жизнена и озлобена. — Значи, ти и Атлас. Какво ще кажат родителите ти, ако разберат?
— Ти как разбра? — прошепна Ейвъри.
— Имам си начини. — Как ли пък нямаше да й каже за Уот. Въпреки че в цялата тази работа имаше прекрасна поетична справедливост: момчето, което си падаше безнадеждно по Ейвъри, бе изтропало най-тъмната й тайна.
Тази вечер беше дошла на партито, за да си отмъсти, напомни си тя. Какво правеха на покрива, защо дрънкаха? Лида тръсна глава и се постара да се съсредоточи. Това не беше по план. Дали пък не беше взела твърде много хапчета?
— Лида — започна колебливо Ейвъри. — Обичам го открай време. Още от дете. Никога досега обаче не съм си представяла, че е възможно… — Тя замълча. — Не съм искала да те нараня. Съжалявам за всичко, което ти се е случило.
— Затова ли гаднееш цяла година? Защото харесвам Атлас ли?
— Извинявай — започна Ейвъри, но Лида я прекъсна с напрегнат глас:
— Накара ме да се извиня на партито на Ерис! Накара ме да се моля за прошка! Сигурно си мислиш, че не съм достатъчно добра за него!
— Лида! Разбира се, че си достатъчно доб…