— А ти през всичкото време си го искала за себе си!
Ейвъри пребледня.
— Много се извинявам. Беше ми изключително трудно, докато ви гледах заедно.
— А на мен не ми ли беше трудно да изгубя едновременно и единственото момче, което съм харесвала, и най-добрата си приятелка, при това в момент, в който семейството ми се разпада? — почти изкрещя Лида. Вдигна ръка, за да избърше гневно една сълза. Тъпи хапчета, бяха я накарали да изгуби власт над емоциите си. Нима не си беше обещала никога да не позволява да я виждат разплакана?
Ейвъри забеляза жеста и пристъпи към нея, но Лида изпъна ръка, за да я предупреди да стои настрани.
— Лида, какво става със семейството ти? — попита Ейвъри.
Приятелката й не отговори. Майната й и на Ейвъри, и на престореното й съчувствие. Нямаше желание да говори по този въпрос. Дори надрусана можеше да се справи с една-единствена криза.
Гласът на Ейвъри прозвуча спокойно.
— Да отидем долу. Ще намерим помощ, каквото и да си взела.
— Просто се разкарай! — изкрещя Лида. Цялото й тяло се тресеше от напрежение.
Ейвъри млъкна, после попита предпазливо:
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам!
Защо изобщо беше на покрива? За всичко беше виновна Ейвъри — Ейвъри я беше подмамила да дойде тук, „заради приятелството ни“. Какво приятелство, трябваше да попита Лида. Трябваше да се върне към плана си, макар да не можеше точно да си спомни какъв беше този план… Знаеше само, че иска Ейвъри да страда не по-малко от нея. Също и Атлас, въпреки че поради някаква причина целият й гняв беше съсредоточен върху Ейвъри. Така обаче нещата се връзваха. Какво огромно предателство!
— Не знам — повтори тя и погледна бившата си приятелка тъкмо когато един облак закри луната.
РАЙЛИН
Райлин прекрачи прага на апартамента на хилядния етаж и попадна в нов свят.
Дори работата в апартамента на Корд, дори пътуването до Париж не я беше подготвило за този разкош. Всичко, от просторното двуетажно фоайе до огромния хол с прозорци от пода до тавана, бе изпипано от дизайнер до най-незначителната подробност, за да подчертае вкуса и богатството на семейство Фулър.
В този неприлично скъп апартамент се бяха натъпкали стотици тийнейджъри, шумни, развеселени от пиячка и танци. Райлин ги разблъска, за да мине напред, като се стараеше да зърне Корд.
Всички я гледаха. Повечето забелязваха евтината й рокля и непретенциозните обувки и веднага я отписваха като момиче, което не си струва вниманието, но в някои от погледите имаше и интерес. Райлин гледаше право напред, готова да се озъби на всеки, който се осмели да я заговори. Трябваше да намери Корд. Не й беше никак приятно да се блъска сред гостите, да търпи оглушителната музика или начина, по който очите на присъстващите се разширяваха в лещите.
Това беше светът на Корд, напомни си тя. Не го бе усетила по този начин, докато бяха заедно — имаше чувството, че двамата са си създали собствен свят, само те двамата — но тук се бяха събрали приятелите му. Той искаше да я доведе тази вечер, ала това беше преди тя да съсипе всичко.
Таблетът й завибрира. Беше съобщение от Лъкс. „В стоманената гора съм, Хиръл също е тук, много разстроен. Ти къде си? Наред ли е всичко?“
„Добре съм. Ще ти обясня по-късно“, отговори тя бързо. Гостите наоколо забелязаха, че набира съобщението с пръсти на евтин таблет. Погледнаха очите й, забелязаха, че няма контактни лещи, и я загледаха с още по-голямо любопитство.
Без да им обръща внимание, Райлин продължи да обикаля, за да намери Корд, като се опитваше да планира какво да му каже, когато го види. Не трябваше да го прави; бе допуснала грешка, като дойде. Къде, за бога, се беше покрил? Вече два пъти бе обиколила партито, но така и не го бе зърнала. Дали пък не си беше тръгнал?
И тогава, най-сетне, го видя.
Беше в един ъгъл на библиотеката до хола, говореше с момиче с червеникаворуса коса. Райлин притаи дъх. Телата им бяха извити и устремени едно към друго, ръката й беше отпусната върху неговата, бедрата им се докосваха леко — Райлин разбра, без да има нужда някой да й казва, че Корд е спал с това момиче.
Остана неподвижна за момент, наблюдаваше как момичето се смее на нещо, което казва Корд. Беше великолепна, помисли си с горчивина Райлин, с меки извивки, големи очи и истинска грива вместо коса. Корд се смееше заедно с нея, очите му пълзяха одобрително по тялото й, ръката му се спускаше надолу по ханша.
Сякаш някой я удари в корема.
Усетил тежестта на погледа й, Корд вдигна очи.
— Райлин? — ахна той, сякаш беше оглупял и не беше сигурен дали да повярва на очите си. А и как да повярва? Каква причина имаше Райлин Майърс да се качва на хилядния етаж?