РАЙЛИН
Райлин тичаше през партито и вече не се интересуваше дали някой й се смее. Единственото й желание беше да се махне, но се изгуби в противно грамадния апартамент и незнайно как се озова в кухнята. Тук имаше други гости, точно зад ъгъла, чу гласовете им. Обърна се, описа кръг и се запита накъде е изходът — и видя блясъка на червеникавозлатистата коса в коридора отвън. Мили боже, помисли си отчаяно, да не би това момиче да я следеше?
Стисна дръжката на врата, която вероятно водеше към килер, и се шмугна вътре.
Ококори се смаяно и дори забрави да затвори вратата. По средата на килера имаше стълба, която водеше към квадрат наситено синьо, което можеше да е единствено кадифеното небе, обсипано със звезди.
Стълбата водеше към покрива.
Чу момичешки гласове, но те бяха твърде далече, вятърът виеше твърде шумно и тя не различи думите. Райлин се поколеба, любопитството й надделя над всички други чувства. Защо да не се качи по стълбата и да види накъде води? Долу беше партито, Корд, червенокосото момиче и болката от разочарованието. Още по-надолу бяха Криса, Хиръл, Лъкс и всички, които беше успяла да нарани. Цялата проклета Кула беше пълна с грешките й. Докато тук, на покрива, никой не знаеше.
Стисна стълбата — ноктите й бяха лакирани в черно — и се заизкачва.
След малко се показа от тайната врата. Не можеше да повярва на очите си. Беше на покрива на цялата Кула. Всички в стоманената джунгла бяха на четири километра под нея. При тази мисъл усети, че й се вие свят.
Беше застанала на централна платформа, вероятно достатъчно голяма за трийсетина души, ако застанат близо едни до други, с парапет от едната страна. От другата страна се спускаше стръмно и изчезваше някъде в сенките. Нагоре Райлин видя иглата на Кулата — извисяваше се към небето. Потръпна и разтри голите си ръце. Не бе и предполагала, че тук има толкова силен вятър.
Хората на платформата се караха. Райлин бе сигурна от гласовете им: чернокожо момиче, вдигнало тънките си китки, жестикулираше гневно, и блондинка, може би най-красивото момиче, което Райлин беше виждала. Все още не я бяха забелязали.
— Не знам! — сопна се дребната и отстъпи крачка настрани от блондинката. Имаше нещо толкова болезнено и опасно в гласа й, че Райлин малко се уплаши. Не би искала това момиче да й е враг.
Трябваше да слезе долу. Нямаше нужда да става част от това.
Преди да успее да слезе, чу зад себе си стъпки.
ЛИДА
На Лида й се стори, че чува шум, и се врътна рязко към тайната врата. Там беше застанало някакво момиче.
— Ти пък коя си? — излая тя.
— Райлин Майърс — заекна момичето и Лида си каза, че името й е познато. — Много се извинявам, не исках да…
— Трябва да си тръгнеш — каза Ейвъри.
По стълбата изтрополи още някой и след секунда през отвора се появи златисторусата коса на Ерис. Браво! Последният човек на земята, когото Лида имаше желание да види в момента, се беше довлякъл тук.
— Ето те! — възкликна Ерис и се изтласка нагоре от стълбата. Гледаше момичето, което се бе представило като Райлин. — Виж, искам да поговоря с теб. Корд те търси…
— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — разсъска се злобно Лида. Гневът й се пренасочи от Ейвъри към Ерис и се изостри до болка.
Ерис изви вежда.
— Успокой се, Лида. Сигурна съм, че тя не е искала да попадне тук.
— Не говоря на нея, а на теб! — Лунните лъчи попаднаха върху кремавото на шала от „Калвадур“ — същия шал, който бащата на Лида беше подарил на Ерис — и Лида изгуби и малкото самоконтрол, който й беше останал. — Как смееш дори да ме поглеждаш?
— Ерис! — извика Ейвъри. — Върви долу, веднага!
Ерис погледна другото момиче — което беше последвала, — след това отново се обърна към Лида. Поради някаква необяснима причина не помръдна от мястото си.
— Доколкото разбирам, си открила истината — заяви тя спокойно, без да откъсва очи от Лида. — Баща ти ли ти каза?
— Не желая да разговарям с теб! — Лида се отдръпна рязко и пристъпи съвсем близо до ръба на покрива.
Ейвъри застана до Ерис и двете се спогледаха уплашено.
— Лида — заговори Ейвъри и Лида забеляза страха в погледа й, — моля те, дръпни се оттам, нека да поговорим.
Лида обаче виждаше единствено Ерис, не откъсваше очи от шала. Как смееше да го носи пред хората, този подарък от женен мъж? Не се ли срамуваше?
— Какво ти става? — изпищя тя. — Не можеш ли да оставиш семейството ми на мира?!
В отчаянието си отстъпи още една крачка назад. Те буквално я бяха притиснали в ъгъла, тези две момичета, за които се предполагаше, че са й приятелки. Едната от тях обаче имаше връзка с баща й, а пък другата бе откраднала единственото момче, което беше обичала. Те й се присмиваха, помисли си отчаяно тя, защото си беше избрала скапаняшки приятелки. Бръкна в джоба на роклята си, за да потърси нов ксенперхеидрен. Просто трябваше да помисли малко по-трезво; след това щеше да измисли как да се справи с положението. Ръката й не напипа нищо.