— Често ли идваш тук? — попита момичето с мартинито. Отпи малка глътка от напитката си и пурпурната течност се завихри в чашата като приближаваща буря.
Няколко реда текст веднага проблеснаха на лещите на Уот. Тя беше една година по-голяма, студентка в местния колеж и завършваше история на изкуството.
— Обичам да идвам тук, за да наблюдавам — рече Уот. — Помага ми с изкуството.
— Ти човек на изкуството ли си? Кое изкуство?
Той въздъхна.
— Преди се занимавах предимно с 3D скулптурни инсталации, но напоследък ме притеснява, че са твърде натруфени. Мисля си да вложа повече аудио в творбите си. Това е една от причините да съм тук, за да видя отклика на хората на музиката. — Обърна се и погледна момичето в очите; тя примига под силата на погледа му. — Какво мислиш? — попита той.
— Напълно съм съгласна — прошепна тя, макар той да не бе изказал никакво мнение. — Все едно четеш мислите ми.
Това беше един от страничните ефекти да имаш Надя в мозъка, които Уот не беше очаквал — че тя ще се превърне в тайното му оръжие да сваля момичета. Преди процедурата средните му постижения бяха чисто и просто средни. Не че беше непривлекателен — с маслиново-златиста кожа и тъмни очи, но не беше нито кой знае колко висок, нито пък притежаваше самоувереност. Присъствието на Надя промени всичко това.
Тук, разбира се, по средата на Кулата — почти на километър и половина по-високо от мястото, на което живееха двамата с Дерик, — всеки можеше да си позволи сравнително прилични контактни лещи. Можеш да провериш нещо, докато разговаряш с някой, стига да искаш, но се налагаше да зададеш въпроса на глас. С изключение на няколко предварително програмирани команди като например да кимнеш, за да приемеш входящо обаждане, или да мигаш често-често, за да направиш снимка, лещите все още се задействаха с гласова команда. Макар да беше нормално да мърмориш, докато си в Сима или у дома, беше кофти работа да даваш команди на контактните си лещи по средата на разговора.
Надя беше различна. Тъй като беше в главата на Уот, двамата можеха да комуникират по така наречената от момчето „транскраниална телепатия“, което означаваше, че щом си помисли въпроса, Надя отговаря. А пък когато разговаряше с момичета, тя следеше разговора и веднага му подаваше подходящата информация.
В случая с момичето с мартинито например Надя я бе проучила за по-малко от десет милисекунди. Беше хакнала фликърите на студентката, беше открила къде живее и кои са приятелите и; дори беше прочела дванайсет хиляди страници от историята на фийдовете на момичето и беше изчислила какво трябва да направи Уот, за да поддържа разговора. Сега Уот беше самоуверен, дори самодоволен, защото винаги знаеше какво точно да каже.
Момичето с мартинито го изучаваше, като въртеше лениво столчето на чашата. Уот мълчеше, защото знаеше, че тя не харесва прекалено напористи момчета, че обича тя да е тази, която прави първата крачка. Добре…
— Искаш ли да се разкараме оттук?
Беше страхотна. Независимо от това Уот дори не беше развълнуван, когато отговори.
— Разбира се. Хайде.
Плъзна ръка на кръста й и тръгна с нея към входа, но не пропусна да забележи завистливите погледи на останалите момчета. Обикновено усещаше победоносна тръпка в подобни моменти, когато желанието му за надмощие избиваше. Сега обаче му беше все едно. Всичко бе постигнато прекалено лесно, бе напълно предсказуемо. Дори не помнеше името на момичето, а тя му го каза два пъти.
— Проклятието на победителите — прошепна Надя в ушната му антена и той долови веселите нотки в гласа й. — Победителят получава точно онова, което иска, но след това се оказва, че не е очаквал тъкмо това.
ЕЙВЪРИ
— Зей говори с Даниела Лион. — Лида присви очи към момичето, застанало под тях в нафърфалосана черна рокля. Даниела отметна глава и отпусна пръсти върху ръката на Зей, без да пропуска да се смее гръмко на всяка негова дума.
Ейвъри проследи погледа на Лида, макар да й беше почти все едно с кого разговаря Зей.
— Няма проблем.
— А и каква би трябвало да е с тази откачена рокля? Матадорка ли? — изсъска Лида и се обърна към приятелката си.
— Според мен това е костюм на френска прислужница — реши Ейвъри и се постара да не прихне, когато се протегна към чашата си, която се носеше на ховер подложка до лакътя й.
Лида обаче не я слушаше. Беше насочила вниманието си навътре и си шепнеше нещо, вероятно планираше как да отмъсти на Даниела. Типично за Лида: когато решеше, че някой е обидил Ейвъри, реакцията й беше светкавична и безкомпромисна. Такова беше приятелството й и Ейвъри го приемаше, защото знаеше, че зад него има обич и безотказна преданост. „Дано никога не те ядосам“, шегуваше се често тя, а Лида прихваше и извиваше очи, сякаш самата идея бе нелепа.