Той кимна.
— Да вървим.
Излязоха от дома на Корд и се качиха на един ховер. Ейвъри се облегна на седалката и затвори очи, остави познатото жужене на магнетичната система да я обгърне. Заслуша се в дишането на Атлас. Наистина беше до нея, не спираше да си повтаря тя. Не беше просто поредният сън.
Когато стигнаха пентхауса на хилядния етаж, Ейвъри се отпусна на леглото. Всичко пред очите й се въртеше.
— Добре ли си? — попита Атлас и се настани на края на огромната завивка в цвят слонова кост.
— М-хм — измърка тя. Чувстваше се по-добре, отколкото от месеци, докато беше тук, само с Атлас в полумрака. Той се приближи малко. Тя затвори очи. В момента, както беше седнал на леглото й, Ейвъри почти можеше да си представи, че е просто момче, с което се е запознала и което е довела у дома, а не някой, когото родителите й са осиновили, когато е била малка, защото се чувстваше сама, а те нямаха време за нея.
— Помниш ли когато дойде тук? — попита тя. — Тогава седеше на пода в стаята за игра и решеше куклата. Вратата се отвори и майка й застана на прага, стиснала ръката на момченце, на чието личице се бе изписала надежда.
— Това е Атлас — представи го майка й и момченцето се усмихна неуверено. От този момент насетне Ейвъри го обожаваше.
— Разбира се, че помня — засмя се той. — Ти настоя веднага да отидем в парка и да те тегля на ховерборда ти, за да се преструваш, че е пиратски кораб.
— Не е вярно! — Ейвъри се надигна на лакът, за да го погледне престорено гневно.
— Успокой се де. Нямах нищо против — отвърна тихо той.
Ейвъри се отпусна на възглавниците. Не можеше да повярва, че е имала живот преди Атлас. Сега вече й се струваше напълно невъзможно.
— Ейвс — каза Атлас. — Ако има нещо, което трябва да знам, нали ще ми кажеш?
Тя отвори очи и погледна лицето му, толкова ясно и искрено. Не казваше истината, нали? Невъзможно. Той нямаше представа какво е да искаш някого, когото никога не можеш да имаш, да желаеш нещо, което никога не можеш да получиш; колко невъзможно е да прогониш чувството, след като вече се е настанило в сърцето ти.
— Радвам се, че се върна. Липсваше ми — заяви тя.
— И ти ми липсваше.
Мълчанието между тях се проточи. Ейвъри се бореше да остане будна, да се наслади на присъствието на Атлас, но сънят я теглеше към себе си. След малко той се изправи и тръгна към коридора.
— Обичам те — призна, излезе и затвори тихо вратата.
„И аз те обичам“, прошепна сърцето й и обгърна думите като молитва.
ЕРИС
„Прибирам се“, съобщи с фликър Ерис на Корд. Не остана да чака отговора му. Апартаментът му вече се изпразваше — гостите на партито бавно започваха да се разотиват, някои сами, други по двойки. Накъдето и да погледнеше, Ерис виждаше остатъци от епичната нощ, пръснати чаши, изгубени части от костюми и счупени халюциногенни запалки.
Нямаше намерение да остава толкова дълго, само че прескачаше от група на група и напълно изгуби представа за времето. Нямаше представа къде е Корд, освен това неочаквано се почувства изтощена, затова не тръгна да го търси. Единственото й желание бе да вземе душ с чиста вода и да се отпусне на чаршафите с хиляди нишки.
Тръгна към вратата, прегледа мързеливо съобщенията си и стреснато разбра, че е пропуснала няколко позвънявания от къщи. Бяха отпреди два часа, когато се вихреше на дансинга; спомняше си как мяташе глава, когато реши да не им обръща внимание, но и не бе разбрала, че са от родителите й. Запита се какво става.
Когато стигна до апартамента си на 985-и, отвори вратата възможно най-бавно, стиснала черните си обувки в една ръка, а малката чантичка в другата. В мига, в който пристъпи вътре, разбра, че нещо не е наред. Светлините бяха включени възможно най-ярко, откъм хола долиташе необичаен приглушен звук. О, боже, беше майка й. Плачеше.
Ерис пусна обувките на пода и те изтракаха.
— Ерис? — Каролайн вдигна глава. Беше се свила на канапето. Все още беше с вечерната рокля и приличаше на красив ален въпросителен знак на фона на белите възглавници.
Ерис се втурна напред, за да прегърне майка си и да я притисне до себе си. Неочаквано си спомни времето, когато беше малка и родителите й се прибираха от партита. Чуваше как токчетата на майка й тракат в антрето — звук, който колкото и странно да беше, й вдъхваше увереност — и колкото и да беше късно, Каролайн винаги идваше да погали дъщеря си по косата и да й разкаже за прекрасните, вълшебни неща, които възрастните бяха правили същата вечер. Колко пъти само Ерис бе заспивала заслушана в гласа на майка си.