— Значи си знаела през целия ми живот — заяви тя с горчивина.
— Не. Не бях сигурна. — Очите й се напълниха със сълзи, но тя успя да ги задържи. — Все си мислех — надявах се, — че си на Евърет. Не бях сигурна, досега.
— Защо тогава ми позволи да направя ДНК теста?
— Да не би да мислиш, че ако знаех, че има тест, щях да ти позволя да го направиш? — извика майка й.
Ерис не знаеше какво да каже. Не разбираше как е възможно майка й да й причини подобно нещо, също и на баща й, на цялото семейство.
— Моля те, Ерис. Искам да оправя нещата — започна Каролайн, но дъщеря й тръсна глава.
— Не ми говори — заяви бавно и се обърна.
Незнайно как Ерис се доклатушка до леглото си, поставено в единия край на огромната й овална стая. Шок и страх се завихриха в гърдите й. Не можеше да диша. Неочаквано задърпа яката на блузата, все още мокра от сълзите на майка й, след това я съблече с ожесточение през главата и си пое отчаяно и дълбоко дъх. Бе сигурна, че чу как един от шевовете се скъса.
„С какво да помогна“, обадиха се контактните й лещи, усетили, че е почти разплакана.
— Млъквай! — прошепна тя и гласът им послушно заглъхна.
Евърет Радсън не й беше баща. Истината продължаваше да рикошира болезнено в главата й, също като изстрели. Горкичкият й баща — запита се какво ли е казал, когато е видял резултатите от лабораторията. Къде ли беше сега? В хотел, в болницата? Искаше да поговори с него, но същевременно не беше сигурна дали е готова да се изправи пред него. Знаеше, че когато го види — когато наистина се изправи пред него, — всичко ще е различно, при това завинаги.
Затвори очи, но светът продължи да се върти около нея. Тази вечер дори не беше пияна. Сигурно това е чувството, помисли си тя с горчивина, когато животът ти рухва.
Седна и огледа стаята със странно чувство на незаинтересованост. Беше пълно със скъпи вещи — кристал на ваза с вечно свежи рози, гардеробът пълен с фини пъстроцветни рокли, правеният по поръчка шкаф пълен с каква ли не блестяща техника. Всички атрибути на живота й, всичко, което я правеше Ерис Дод-Радсън.
Понечи да се отпусне отново на възглавниците и изруга високо, когато нещо остро се заби в ухото й. Обиците на майка й. Съвсем беше забравила за тях.
Свали дясната и я сложи на дланта си. Беше толкова красива; стъклена сфера, която блестеше с какви ли не цветове, също като окото на приближаваща буря. Красив, рядък, скъп подарък от баща й за майка й. Неочаквано и обиците, и всичко, което представляваха, й се сториха безкрайно фалшиви.
Тя вдигна ръка и запокити обицата в стената с всички сили. Тя се пръсна на милион парченца, които се разпиляха по пода като блестящи сълзи.
РАЙЛИН
Когато и последните гости напуснаха партито на Корд с клатушкане и се качиха в чакащ ховер, Райлин въздъхна облекчено. Нощта й се бе сторила безкрайна — почистваше мръсотията на пияните богаташчета, преструваше се, че не забелязва как я оглеждат някои от момчетата. Беше изтощена, главата й продължаваше да пулсира, след като се изтръгна от комуналното. Но, слава богу, най-сетне бе приключило.
Протегна ръце над главата си, пристъпи към прозорците в хола и се вгледа жадно към хоризонта в далечината. Екраните за гледка в нейния апартамент бяха толкова стари, че вече не приличаха на прозорци, ами на натруфени сцени от изкуствена гледка с прекалено ярко слънце и прекалено зелени дървета. До работното й място имаше прозорец — количката за закуски на Райлин се намираше на спирката на булевард Крейн, между Манхатън и Джърси, — но дори той беше твърде близо и от него се виждаше единствено Кулата, разположила се като гигантска стоманена крастава жаба, скриваща небето. Импулсивно притисна чело към стъклото. Беше божествено приятно и хладно.
Най-сетне се отдръпна и погледна нагоре, за да се обади на Корд и най-после да се разкара оттук. Докато вървеше, лампите зад нея угасваха, а другите отпред се включваха и осветяваха коридор, пълен със стари картини. Мина покрай огромна баня, пълна с пухести кърпи за ръце, където всяка повърхност беше тъчскрийн. По дяволите, сигурно и подът беше тъчскрийн: Райлин беше готова да се обзаложи, че може да покаже теглото ти и с гласова команда да включи отоплението. Всичко тук беше върхът, най-новото, най-скъпото — накъдето и да погледнеше, виждаше пари. Закрачи малко по-бързо.
Когото стигна до холокабинета, се поколеба. На стената не се прожектираше някоя тъпа комедия, както бе предполагала. Беше старо семейно видео.