— О, не! Да не си посмял! — възкликна майката на Корд от трепкащото 3D.
Четиригодишният Корд се ухили и вдигна градински маркуч. „Къде ли е било това? — запита се Райлин. — Сигурно са били на почивка“.
— О-па! — възкликна той и без грам съжаление насочи маркуча към майка си. Тя се разсмя, вдигна загорелите си ръце, а тъмната й коса се разстла като на русалка. Райлин беше забравила колко е красива.
Корд се наведе нетърпеливо напред, седнал почти на ръба на коженото кресло. По устните му трепкаше усмивка, докато наблюдаваше как баща му преследва малкото момче из двора.
Райлин се отдръпна крачка назад. Просто щеше да…
Подът изскърца под краката й и Корд вдигна глава на мига. Веднага спря видеото.
— Много се извинявам — заекна тя. — Просто исках да ти кажа, че приключих. Тръгвам си.
Корд огледа дрехите й, плътно прилепналите дънки и блузата с дълбоко деколте, оплетените неонови гривни на китката.
— Нямах време да се прибера и да се преоблека — добави тя, без да знае защо му обяснява всичко това. — Не ми даде много време.
Корд продължаваше да я наблюдава мълчаливо. Райлин се стресна, когато разбра, че не я е познал. Как да я познае? Не се бяха виждали от години, от Коледа, когато родителите му бяха поканили семейството й, за да им дадат подаръци и сладки. Райлин помнеше, че всичко им се стори вълшебно на двете с Криса, докато играеха в снега в оранжерията, също като в истинско преспапие, а не като онова, което майка й вадеше единствено за празниците. Корд беше прекарал всичкото време залисан в някаква холоигра, без да забелязва никого.
— Райлин Майърс — каза той най-сетне, сякаш тя бе попаднала съвсем случайно на партито, а не й се плащаше да върши работа. — Как си, мама му стара? — Посочи стола до себе си и Райлин изненадано седна и кръстоса крака.
— Освен че приятелите ти ме опипваха, добре — избъбри тя, без да мисли. — Извинявай — побърза да добави, — нощта беше дълга. — Питаше се къде са Хиръл и останалите от компанията, дали изобщо са забелязали, че е изчезнала.
— Повечето не са ми приятели — заяви Корд. Намести се и Райлин забеляза как мускулите му напират под ризата. В този момент разбра, че небрежното му държане е измама, че той я изучава много внимателно.
За кратко и двамата останаха загледани в черния екран. Странно, помисли си Райлин; ако някой й беше казал, че нощта й ще свърши тук, заедно с Корд Андъртън, тя щеше да се изсмее.
— Какво е това? — попита Корд и Райлин усети, че отново опипва колието си. Отпусна ръце в скута си.
— Беше на мама — заяви кратко с надеждата да сложи край на въпросите. Беше подарила колието на майка си като подарък за рождения й ден една година, а след това майка и не го сваляше. Райлин още помнеше болката, която изпита, когато й го изпратиха от болницата, пъхнато в пликче, с оранжева лепенка. Смъртта на майка й не й се струваше реална дотогава.
— Защо Айфеловата кула? — попита Корд с интерес.
„На теб какво ти пука“, прииска й се да му се сопне, но се овладя.
— Беше наша си шега — отвърна тя простичко. — Все си казвахме, че ако имаме пари, ще се качим на влака за Париж и ще ядем в страхотното „Кафе Пари“. Не обясни как двете с Криса превръщаха кухнята в снобско френско кафене. Правеха си барети от хартия, рисуваха си мустаци с червилото на майка си и говореха с ужасен френски акцент, докато й сервираха „специалитета на шефа“ — каквато готова замразена храна бяха намерили на разпродажбите през седмицата. Това винаги караше майка им да се усмихва след дългия ден на работа.
— И отидохте ли? — попита Корд.
Райлин едва не се изсмя на тъпия въпрос.
— Почти не съм излизала от Кулата.
В стаята неочаквано прозвучаха викове и се чу плисък на вода — екранът отново оживя. Корд побърза да го спре. Райлин помнеше, че родителите му бяха загинали преди години в самолетна катастрофа.
— Хубаво е, че имаш тези записи — наруши тя мълчанието. Разбираше защо той ги пази за себе си: тя щеше да постъпи по същия начин, ако двете с Криса имаха такива. — Ще ми се да имах повече с мама.
— Много съжалявам — отвърна Корд тихо.
— Всичко е наред. — Тя сви рамене, макар да не беше наред. Никога вече нямаше да е наред.
Напрежението бе прекъснато от неочаквано къркорене. На Райлин й трябваше малко време, докато осъзнае, че е стомахът й. Корд я погледна любопитно.
— Гладна ли си? — попита я, макар отговорът да бе очевиден. — Да нападнем каквото е останало, ако искаш.
— Добре — отвърна Райлин по-ентусиазирано, отколкото възнамеряваше. Не беше хапвала нищо от обяд.