— Следващия път хапни нещо от кетъринга — подхвърли той, докато излизаха от холокабинета и тръгваха към стъкленото стълбище. — Трябваше да ти кажа. — Райлин се запита защо е решил, че ще има следващ път.
В кухнята хладилникът ведро уведоми Корд, че е погълнал четири хиляди калории за деня, от които четирийсет процента са от алкохол, и съгласно „Мускулен режим 2118“ не му е позволено нищо повече. Чаша вода се материализира в отвора на хладилника.
— Мускулен режим. Трябва и аз да си взема — обади се Райлин.
— Старая се да съм здрав. — Корд се обърна към машината. — Храна за гост — нареди, след това погледна Райлин по-изчервен, отколкото го беше виждала някога. — Би ли си сложила ръката на хладилника, за да докажеш, че си тук?
Райлин притисна длан към хладилника, който се отвори на мига. Корд започна да вади каквото му попадне — млечни барчета с тиквено семе и стопластова лазаня, пресни ябълкови берита. Райлин грабна кутия пица от ръката му и захапа триъгълниче. Беше със сирене, пържена, съвършена, може би дори по-вкусна студена. Когато Корд й подаде салфетка, тя усети, че по брадичката й е покапал сос, но незнайно защо й беше все едно.
Мярна нещо над рамото му и изписка.
— Боже! Това да не би да са „Гъми Бъдита“? Наистина ли се движат, когато им отхапеш главите, както в рекламата?
— Никога ли не си опитвала „Гъми Бъдита“? — Пакетче „Гъми Бъдита“ струваше повече, отколкото двете с Криса харчеха за храна за цяла седмица. Това бе първата ядлива електроника, с микроскопични радиочестотни идентификационни тагове във всеки бонбон.
— Дръж. — Корд й подхвърли пакетчето. — Пробвай едно.
Райлин извади яркозелено гъми и го лапна цяло. Задъвка, изпълнена с очакване, след това го погледна гневно, тъй като не стана нищо.
— Не го направи както трябва. — Корд се стараеше да не прихне. — Трябва да отхапеш главата или краката. Не може да го изядеш просто така цялото.
Тя грабна друго гъми и отхапа долната част. Чипът в останалата горна част на гъмито наддаде остър писък.
— По дяволите! — извика Райлин и изпусна гъмито на пода То продължи да се гърчи до краката й и тя отстъпи назад.
Корд се разсмя, грабна го, хвърли го в боклука и той го засмука към центъра за сортиране.
— Пробвай пак. — Подаде й пликчето. — Ако отхапеш главата, не пищят, просто шават.
— Не, благодаря. — Райлин пъхна кичур коса зад едното си ухо и погледна Корд. Нещо в начина, по който я наблюдаваше, я накара да замълчи.
А той направи крачка към нея и долепи устни до нейните.
Райлин беше твърде стресната, за да реагира. Корд я целуваше бавно, почти лениво, притискаше гърба й към плота. Ръбът му се заби в дупето й и я върна към действителността. Тя постави двете си ръце на гърдите му и го отблъсна.
Кръстоса ръце, а Корд се олюля назад, дишаше накъсано, очите му искряха весело. В ъгълчетата на устните му затанцува усмивка.
Нещо в това изражение накара Райлин да се разтрепери от гняв. Беше бясна на Корд, задето се присмиваше на ситуацията, на себе си, задето бе позволила да се стигне дотук — и най-вече защото се бе наслаждавала в продължение на един-единствен миг на удивление.
Без дори да помисли, тя вдигна ръка и го зашлеви. Плесницата прозвуча като удар на камшик.
— Извинявай — каза Корд в настъпилата болезнена тишина. — Очевидно не прецених положението.
Райлин наблюдаваше как отпечатъкът от ръката й почервенява на лицето му. Беше прекалила. Той нямаше да й плати за тази вечер и целият труд, който беше положила, отиваше на вятъра.
— Аз… трябва да си тръгвам.
Тъкмо излизаше, когато чу в антрето стъпки.
— Ей, Майърс — провикна се зад нея Корд. — Дръж.
Тя се обърна и хвана пликчето „Гъми Бъдита“.
— Благодаря — отвърна объркано, но вратата вече се беше затворила зад нея.
Райлин се облегна на вратата на апартамента и затвори очи в опит да събере разбриданите нишки на обърканите си мисли. Устните й бяха подпухнали, сякаш изгорени. Все още усещаше къде Корд я беше прихванал през кръста.
С гневна въздишка забърза надолу по трите тухлени стъпала, които водеха към изхода, и тръгна по карбоновата настилка на улицата.
През четирите километра до дома късаше главите на гъмитата една след друга и остави писъците им да изпълнят празния асансьор.
УОТ
— Уот! — Дребничка фигурка в розово се втурна по коридора.
— Здравей, Зара — разсмя се Уот и гушна петгодишната си сестра. По тъмните й къдрици имаше нещо лепкаво, тиара от костюм беше кацнала накриво на главата й. Уот забеляза, че долнището на пижамата, което преди се влачеше по земята, сега й стига до средата на прасците. Каза си, че следващия път, когато му платят, трябва да й купи нова пижама. Зара се разкиска, след това се загърчи нетърпеливо и се измъкна от ръцете му, за да хукне отново към хола, където брат й близнак, Амир, строеше нещо от пластифорни кубчета.