Разговорът криволичеше. Лида му разказа за кражбите на Анандра Кемка, че родителите на Грейсън Бакстър са се събрали отново, за Ейвъри и Зей, всичко, което се беше случило през годината, докато го нямаше. Добре че Атлас не забеляза, че в разказите й от лятото няма много подробности. Просто слушаше и кимаше, дори предложи да си разделят порция начос.
— С удоволствие — съгласи се Лида и се постара да не влага нищо в думите му; въпреки това имаше нещо много интимно в това да се хранят от една чиния, ръцете им да се докосват, докато посягат към чипса от авокадо и киноа. Въобразяваше ли си, или времето им заедно заприличваше все повече на среща?
Най-сетне Дру отново се приближи. Екранът на масата показа сметката, цифрите — тъмносини холограми на бял фон.
— Да разделя ли сметката на две отделни… — започна сервитьорът, но Атлас вече замахваше с ръка, за да прехвърли сметката на семейство Фулър.
— В никакъв случай. Аз черпя — отвърна той.
Може пък просто да се държеше като истински кавалер… или тя беше права и това си беше истинска среща?
— Какви са плановете ти тази седмица? Искаш ли нещо специално? — попита тя.
Времето сякаш застина, точно както пред изпита, когато се друсаше с ксенперхеидрен. Ръката на Атлас беше отпусната на масата между тях. Лида не можеше да мисли за нищо друго, освен за онази нощ преди десет месеца, когато същата тази ръка беше вплетена в косата й и изтегляше главата й назад. Запита се дали и Атлас не се връща към онзи път, също като нея, дали не се пита какво щеше да се случи между тях, ако не беше заминал.
Тя вдигна глава и го погледна в очите. Сърцето й блъскаше толкова силно, че почти не чуваше. Той отвори уста да отговори. Тя се наведе напред…
— Здрасти! — Ейвъри се настани до Лида и протегна стегната загоряла ръка напред. — Леле, антигравитационната йога днес беше направо убиец. Вие как сте?
— Здрасти, Ейвъри — усмихна се Лида и скри разочарованието си от ненавременната поява на най-добрата си приятелка. Не можеше да повярва, че не е забелязала влизането й: беше така съсредоточена върху Атлас, че бе забравила да следи входа на грила.
— Липсваше ми в час, Лида. — Не беше укор, а най-обикновена констатация. Ейвъри погледна Лида, след това и Атлас, празната му чаша бира и чинията от начос между тях.
Лида се размърда с известно неудобство. Беше толкова развълнувана от сведенията, които Надя й подаваше за Атлас, че бе забравила да отговори на фликъра на Ейвъри от снощи да се видят днес.
— А, да — отвърна тя виновно. — Дойдох за един сок. Цял ден мързелувах.
— Аз пък я убедих да похапне начос вместо сок. Извинявай, че не ти оставихме. — Атлас посочи празната чиния.
— Няма страшно. — Ейвъри отново се обърна към Лида. — Ще се прибирате ли? Искате ли да си вземем ховер?
— Става. Ти готова ли си да тръгваме? — обърна се към нея Атлас.
— Разбира се — отвърна Лида и си каза, че съвсем скоро отново ще прекара известно време с Атлас. Надя беше успяла веднъж, значи щеше да успее и втори път.
Когато тръгнаха към входа на клуба, Ейвъри дръпна Лида да изостанат.
— Може ли да поговорим за снощи?
— Разбира се. Извинявай, че си тръгнах, без да ти кажа — започна Лида, като нарочно се престори, че не е разбрала. — Изведнъж се почувствах безкрайно уморена и така и не успях да те открия, за да ти кажа чао. Знаеш как е…
— Говоря за преди това. Не исках да те притискам за…
— Казах ти вече, че всичко е наред — сряза я Лида по-остро, отколкото възнамеряваше. Ама Ейвъри не разбираше ли от намеци?
— Добре. Ако искаш да поговорим, аз съм насреща.
— Благодаря. — Лида погледна нещастно след Атлас и реши да отвърне на удара. — Ами ти? Атлас каза, че си била много пияна в края на партито. Трябвало да те заведе до вас.
— Първото парти след ваканцията и май се поувлякох. — В тона на Ейвъри Лида долови нещо странно, макар така й да не успя да определи какво точно.
— Ясно. Партито беше суперско — съгласи се тя и се запита дали не преиграва.
— Определено. — Ейвъри дори не я поглеждаше. — Беше страхотно.
Не си казаха нищо друго, докато настигнат Атлас. Лида не помнеше кога за последен път двете с Ейвъри не са знаели какво да си кажат.
Но и аз не съм крила нищо от нея, помисли си тя и в този момент Атлас се обърна, усмихна се и на двете и тя разбра, че това не е истина; най-голямата й тайна беше точно пред нея.
Надяваше се тази тайна да не се окаже най-голямата й грешка.
ЕЙВЪРИ
— Стоя аз под дъжда на калдъръмената улица и нямам никакъв сигнал, защото във Флоренция цари технологичен мрак — и в този момент се появява група хлапета от средата на Кулата! — Ейвъри разказваше историята на автопилот, говореше, без да съзнава какво точно обяснява, умение, което бе усвоила от майка си. Не можеше да се отърси от странното чувство, което я връхлетя, когато видя Лида и Атлас заедно. Не означава нищо, не спираше да си повтаря тя, но вътре в себе си знаеше, че не е вярно. Тази среща означаваше нещо за Лида.