— Не, разбира се! Защо да не излезеш с нея — успя да каже тя.
— Да. — Атлас я погледна любопитно. Странно, че без Лида в ховера имаше повече място, но същевременно изглеждаше и някак по-малък.
— Чудесна идея — добави Ейвъри. „Ужасна идея. Моля те, не го прави“.
— Добре.
Ейвъри се ощипа под лакътя, за да не изпищи. Най-добрата й приятелка и момчето, на което никога не можеше да признае, че го обича. Все едно вселената се опитваше да й изиграе жестока шега.
В ховера настъпи мълчание. Тя се опита да каже нещо, каквото и да е, но така и не измисли нищо. Всеки път, когато Атлас й пингваше през изминалата година, на нея й се струваше, че има да му разказва куп неща, заливаше го задъхано с истории, разказани разпокъсано, докато най-сетне Атлас не трябваше да затвори.
И ето че сега той беше до нея, а тя не знаеше какво да каже.
— Я кажи — обърна се той към нея, сякаш му беше хрумнало нещо велико. — Още ли излизаш с онова момче, Зей? Вие двамата не искате ли да дойдете?
— Никога не сме били гаджета — уточни автоматично тя. Зей не й беше проговорил след партито в „Акуериъм“, освен това снощи го беше видяла с Даниела. Все едно. Нямаше никакво желание да излиза с Атлас и Лида.
Но идеята не беше чак толкова лоша.
— Мога да поканя други хора — побърза да предложи тя.
— Кой например?
— Ерис, разбира се. Риша и Минг и Джес. Тай, Макстън, Андрю, дори Корд.
— Не съм сигурен, че такава голяма група става — опита се да протестира Атлас, но Ейвъри кимаше всеки път, когато изричаше име, и вече съставяше фликър.
— На Лида няма да й пука, повярвай ми. Нали? — подхвърли Ейвъри. — Ще е страхотно забавно! Можем да отидем първо на вечеря или на кино… както ти кажеш!
— Звучи забавно — призна Атлас. — Ти познаваш Лида най-добре. Щом казваш, че става, значи става.
Ейвъри потисна чувството за вина, което се опита да надигне глава при тези думи. Тя просто правеше услуга на най-добрата си приятелка, помагаше й да разбере, че двамата с Атлас не са един за друг, още преди Лида да хлътне и накрая да се окаже наранена. Прииска й се да можеше да поговори с приятелката си по този въпрос. Само че тя бе променила нещата между тях с разните тайни, които криеше — и за лятото, и за това, че харесва Атлас. Та тя дори не знаеше как да започне разговора.
— Разбира се, че съм права — заяви Ейвъри небрежно. — Както винаги.
ЕРИС
Ерис лежеше по корем, извила глава на една страна и стиснала очи, докато следеше детската анимация. Това беше най-ленивият начин да гледа нещо, но в момента й беше все едно. Дори не беше сигурна колко е часът. Лежеше тук от часове, откакто майка й бе почукала на вратата сутринта и я беше попитала дали е добре. Ерис не й беше обърнала никакво внимание.
— Ерис?
Отново беше майка й. Ерис се зарови под завивките също като животно, което се крие в дупката си, и наду звука в ушните антени. В момента нямаше никакво желание да вижда майка си. По-добре беше да си остане в леглото, където снощната случка й се струваше най-обикновен кошмар.
— Моля те, Ерис. Трябва да поговорим. — Думкането по вратата се усили. Нещо в гласа на майка й накара Ерис да се надигне. Тя стисна зъби и набра кода за отваряне на тъчскрийна до леглото, за да отключи вратата на спалнята.
— Какво искаш? — сопна се, без да става. Стана й приятно, като видя, че Каролайн изглежда ужасно, а под очите й са се врязали кръгове.
— Как си? — Майка й понечи да седне на извитата част на леглото, но Ерис я изгледа гневно и тя се отдръпна една крачка.
— Как според теб да съм? — Ерис знаеше, че се държи злобно, но й беше все едно.
Каролайн не обърна внимание на заяждането.
— Трябва да поговорим по един въпрос — каза тя, като наблюдаваше внимателно реакцията на дъщеря си. Закърши ръце и си пое внимателно дъх. — Знам, че това е последното, с което имаш желание да се занимаваш в момента, но не можем да останем тук.
— Какво? — Тези думи бяха достатъчни, за да накарат Ерис да скочи и да притисне една от ръчно шитите възглавници към гърдите си.
— Най-добре е да си тръгнем. Така баща ти ще може да се прибере, без да му се налага да се изправя пред… ами пред всичко, което стана. — Ерис усети как в гърдите й нахлува гняв при този подбор на думи. Стори й се проява на страх, сякаш Каролайн не беше виновна за случващото се. — В момента баща ти има нужда от пространство и спокойствие, да не сме около него — завърши майка й.
— Говори за себе си! Сама каза вчера, че вината не е моя!
— Да, но…
— Ти заминавай — отсече Ерис и се обърна настрани. Цялото й тяло беше изтръпнало. Беше наясно, че изобщо не я интересува какво е решила да прави майка й. — Аз ще чакам татко тук.