Каролайн започна да рови из кашоните.
— Това е временно, Ерис — заяви, без да вдигна глава. — Ще си намеря работа, ще измисля нещо.
„Като каква точно ще си намериш работа?“, помисли си Ерис и изрита единствената друга врата, която, изглежда, водеше към нейната стая.
Помещението се оказа прашно и сбутано, наполовина на гардероба на Ерис в стария й живот. Тук нямаше да има място за абсолютно нищо, след като монтираха легло.
Нещо полази пръста й. Ерис сведе очи и видя гигантска хлебарка. Крачката й трепкаха диво. Момичето отскочи с див писък и хлебарката хукна някъде настрани.
— Ерис! — провикна се майка й от другата стая. — Добре ли си?
— Не съм, разбира се! Нищо тук не е наред!
Майка й тръгна към нея, но Ерис се беше развихрила и не можеше да се спре.
— Дано си е струвало! — крещеше тя. — Да изневеряваш на татко с някакъв случайно изпаднал тип. Дано си е струвало да скапеш заради него живота ни!
— Не беше случайно изпаднал тип — започна Каролайн, но дъщеря й я прекъсна и запуши драматично ушите си с ръце.
— Боже Господи, изобщо не искам да слушам!
— Ерис…
— Как да вярвам на онова, което казваш? — Тя се олюля на излизане и блъсна вратата след себе си, без да се интересува къде отива: трябваше просто да се махне от това място.
В същия момент ушните й антени зазвъняха и контактните лещи заблестяха от входящо обаждане. Ейвъри. Ерис реши да не се обажда. Приятелката й нямаше никаква представа какво става: Ерис не беше казала на никого. За каквото и да искаше Ейвъри да си говорят, в момента тя нямаше нито сили, нито желание. Проблемите на горните етажи бяха останали в миналия й живот.
Облегна се на една стена и прехапа устна, за да не изпищи.
— Познавам те.
Ерис се обърна, вбесена, че някой си е позволил да я заговори. Момиче с вид на латина, приблизително на нейната възраст, беше застанало през няколко врати. Беше с панталони от изкуствена кожа, със златно бюстие и дрънчащи обици. В едната ръка държеше обикновена черна халюциногенна запалка, която поднесе към устните си, за да дръпне бавно, дълбоко, а след това изпусна яркозеления дим. Пушеше трева.
— Едва ли — сряза я Ерис.
— Член си на клуба, в който работя. „Алтитюд“.
Ерис погледна момичето — сърцевидно лице, обрамчено от черни къдрици, небрежно кръстосани крака с яркосини каубойски ботуши. Не я позна.
— Държа се грубо с мен — продължи момичето и присви черните си очи.
Ерис не отговори. Ако това момиче чакаше извинение, нямаше да получи.
— Я кажи. — Непознатата плъзна очи по тоалета на Ерис, марковите дънки и перлените капки на ушите. — Какво, по дяволите, правиш тук долу?
— Дълго е за разправяне.
— Както желаеш. — Момичето сви рамене.
Ерис огледа непознатата с халюцигенната запалка. Със сигурност не беше от хубавата трева, на която беше свикнала, но неочаквано и отчаяно й се прииска да си дръпне. Майната му на всичко. Животът й вече се беше разпаднал; защо да не изпуши една със сервитьорката от „Алтитюд“, която очевидно я мразеше?
— Току-що разбрах, че баща ми не ми е баща — заяви Ерис и пристъпи към непознатата. Момичето й подаде халюцигенната запалка и на китката й се показа малък татус. — Тази джаджа каква се води? — попита тя разсеяно. Не разпозна ръбестата форма.
— Част от комплект е.
— Къде са останалите части?
Момичето се разсмя и тръсна тъмните си твърди къдрици. Миришеше на дим и евтин парфюм, а отдолу се стелеше друга миризма, която напомняше аромата на кехлибарени свещи.
— Изобщо няма да ги видиш.
Ерис не обърна внимание на приказките й. Дръпна дълго и дълбоко и изпусна дима в съвършено кръгче. Момичето изви впечатлено вежда.
— Както и да е — продължи Ерис, — парите бяха на татко, така че сега… останахме само двете.
— Леле. Не очаквах да чуя това.
— Аз също.
За кратко потънаха в неловко мълчание. Подаваха си халюцигена. Ерис чакаше някой да дойде и да им направи забележка — на 985-ия винаги пушеше до отдушниците, за да не се появи регулатор, но момичето явно никак не го беше грижа. Може би никой не се интересуваше какво става тук долу.