Най-сетне тревата в запалката почти свърши. Момичето я пусна небрежно на земята и я стъпка, след това разнесе черното с ток. Запалката беше от евтините, за еднократна употреба.
— До скоро. Между другото, казвам се Мариел.
— Ерис.
— Ерис — повтори Мариел и потисна смеха си, все още развеселена, че се е натъкнала на богаташката тук. — Добре дошла на „Гроздовиден ресник“.
— Тази улица наистина ли се казва така? — Ерис не можеше да повярва, че някой ще даде на това противно място толкова свежо име. Не можеше да е вярно.
— Провери какво означава гроздовиден ресник — отвърна Мариел и хлътна в апартамента си. Ерис провери.
Оказа се силно отровно растение, често използвано за самоубийства през Средновековието.
— Сега вече ми е ясно — измърмори тя и избърса внезапно избликнала гневна сълза.
Отново се обърна към апартамент 2704, но се поколеба, понеже чу гласове в апартамента на Мариел — ниският глас на възрастен се носеше най-ясно. Вероятно беше бащата на Мариел. Незнайно защо звученето накара Ерис да се задейства. Повече не можеше да виси тук, да пуши и да се пита какво мисли баща й. Трябваше да поговори с него.
Врътна се в обратната посока и се насочи към най-близкия асансьор за нагоре.
Беше неделя, така че отделението по пластична хирургия в болница „Венсън-Сеюн“ на 890-и етаж не беше претъпкано с хора.
— Здравей, Ерис. Той е в кабинета си — каза Слейт, рецепционистката на отделението. Ерис кимна едва забележимо и забърза.
Подмина експерименталния център, където различни форми на ДНК се комбинираха в малки съдове петри, неврологичния кабинет, където се отглеждаха гръбначни мозъци в огромни прозрачни цистерни, и се насочи към кабинета на баща си в дъното на коридора.
„Евърет Радсън, ДМ, Директор на козметични процедури и промени“, пишеше на табелата на вратата. Ерис си пое дълбоко дъх и влезе.
Той се беше прегърбил на бюрото, облечен в пуловер за голф с къс цип и сини панталони от лекарска униформа, стиснал с една ръка почти празна бутилка скоч. Ярката болнична светлина подчертаваше сивата му коса, а в ъглите на очите и устата му се виждаха нови бръчки. За пръв път, откакто Ерис се помнеше, той й заприлича на старец.
— Ерис. — Той въздъхна и стисна по-здраво бутилката скоч. Имаше нещо необичайно в начина, по който произнесе името й, сякаш го изговори с усилие.
Тя отвори уста, несигурна какво да каже, след като вече беше тук.
— Все чаках да ми пингнеш — започна тя, макар да знаеше, че думите й звучат като обвинение.
— Извинявай — отвърна баща й. — Просто исках да се махна, поне за малко.
И двамата мълчаха.
Ерис огледа кабинета, от 3D екраните в ъгъла до шкафа с истински човешки скелет, който тя идваше понякога да гледа, докато беше в началното училище, очарована, докато Ейвъри не й каза, че това е зловещо и откачено. Ерис обаче не се страхуваше от скелета. Никога не се беше страхувала от нищо, осъзна тя, поне досега.
Отново се обърна към баща си. Той държеше нещо в ръка, наблюдаваше го в недоумение, сякаш не беше сигурен какво е. Беше златната му халка.
Всичко, което бе възнамерявала да каже, се изличи от мислите й.
— Какво ще стане с вас с мама?
— Не знам. — Баща й въздъхна, сложи пръстена на бюрото и едва тогава я погледна. — Ти приличаш толкова много на нея — добави той, гласът му бе пълен с тъга.
Никога досега Ерис не беше мразила факта, че прилича толкова много на майка си. Вероятно баща й виждаше тъкмо това в този момент, когато я погледнеше — тя бе живото доказателство за изневярата на майка й. Вече нищо не я свързваше с него, осъзна тя и потръпна, освен че през изминалите осемнайсет години и двамата бяха лъгани.
— Много ми е мъчно — прошепна Ерис.
— И на мен. — Той понечи да вдигне скоча, след това спря, сякаш си спомни, че тя е тук.
— Татко… или да ти казвам Евърет…
— Извинявай, Ерис, но ми трябва време — прекъсна я той. Гласът му трепереше. — Много ми е трудно…
Ерис прехапа устна. Беше дошла в болницата с надеждата баща й да оправи всичко, както ставаше винаги, но той й се стори по-съсипан дори от нея.
— Липсваш ми — призна тя безпомощно и сърцето й се сви. Искаше й се както да го прегърне, така и да му се разкрещи. „Погледни ме — искаше да му каже, — и мен ме боли. Не искам да те изгубя!“ Сълзи избликнаха в хирургично разкрасените й кехлибарени очи. Само че старата гордост я накара да ги преглътне и думите заседнаха в гърлото й.