— Извинявай. Просто ми трябва време — повтори Евърет. — Моля те.
Ерис кимна. Имаше чувството, че пропада някъде дълбоко. Нямаше представа какво ще стане с родителите й; нямаше представа нито кога, нито дали баща й някога ще бъде готов да я види отново.
Тръгна към претъпкания асансьор. Дори притисната сред множеството не помнеше някога да се е чувствала по-самотна.
РАЙЛИН
Хайде сега поредният провал, помисли си Райлин и пристъпи към вратата на Корд Андъртън за втори път през изминалите три дена. Не беше за вярване, че след всичко, което се бе случило, се връщаше тук, при това доброволно.
Предишната сутрин, след като махмурлукът от комуналните най-сетне я поотпусна и гневът й се поуталожи, Райлин отвори таблета си и откри, че е с двеста и петдесет нанодолара по-богата. Запита се дали допълнителната петдесетачка не е стандартният за Корд Андъртън бакшиш, или опит да се реваншира за поведението си посред нощ.
Поколеба се дали да плати наема или вноската за банката — банката, реши тя, когато видя колко безобразно висок е станал дългът й. Освен това винаги можеше да отбие атаките на наемодателя, ако се наложеше. Той обикновено отстъпваше на Райлин и Криса, защото бе познавал майка им
„Здрасти, Фентън — бе написала Райлин в бързия есемес. — Просто исках да ти кажа, че ще ти платя наема за този месец след две седмици“. Бяха закъснели и за миналия месец, спомни си Райлин и неочаквано се почувства виновна, но вече бе твърде късно: бе пуснала парите на банката. „Много се извинявам. Няма да се случи отново“, продължи тя с надеждата той да е в добро настроение.
След това преглътна гордостта си и позвъни на Корд.
Той отговори на петото позвъняване. Тя се постара да говори нормално.
— Здрасти, обажда се Райлин. Майърс — добави след кратко мълчание.
— Райлин. Колко… неочаквано да те чуя. — В гласа на Корд долови веселост. Опита се да не мисли за червения отпечатък, който шамарът й бе оставил на бузата му.
— За снощи. — Тя седеше на масата в кухнята и проследяваше с пръст смачкана обява за зърнена закуска „Лейтър Гейтър“, хартията бе толкова стара и евтина, че рисуваните алигатори вече не танцуваха. Единствено очите им се въртяха зловещо, а опашките им едва потрепваха. Райлин си пое дълбоко дъх и опита отново. — Искам да се извиня. Бях уморена и прекалих. Извинявай.
— Думите са евтини — отвърна Корд. — Ако ми се извиняваш искрено, защо не ми го докажеш?
Райлин стовари ръце върху масата.
— Ти сериозно ли мислиш, че след…
— Събери си ума, Майърс — повиши глас Корд и изрече името й провлачено, както само той умееше. — Исках да те помоля да почистиш отново. Не знам дали познаваш брат ми, Брайс, но тази седмица е тук и цари пълен хаос.
— Може. Същите пари ли? — попита тя предпазливо. Канеше се да предложи същото. След като видя парите в сметката си тази сутрин, разбра, че трябва да изцеди от Корд колкото е възможно повече. Само че по всичко изглеждаше, че той напълно владее положението.
— Дадено. Ще ти изпратя униформата. Ако искаш я обличай — разсмя се той. Райлин изви очи и понечи да отговори, но той вече беше затворил.
Сега беше понеделник и тя стоеше и чакаше Корд Андъртън да й отвори. Подръпна срамежливо безформената черна рокля и бяла престилка, която дронът бе доставил снощи. Вече се бе обадила на шефа си, Буза, на спирката, за да му каже, че е болна, дори имаше официално „доказателство“ — двете с Криса пазеха положителен медицински резултат за назофарингит, фалшив, разбира се. Не беше сигурна колко дълго ще може да запази истинската си работа, без да ходи, но не можеше да си позволи да не пробва.
Вратата щракна и се отвори. Райлин влезе и се закова на място. В събота тук беше пълно с хора, задушаващо горещо и претъпкано, шумно, светло. Сега стаите изглеждаха огромни и празни. Райлин се обърна към оранжерията с калдъръмения под и подобни на насекоми затоплящи лампи, после към високотехнологичната кухня и двуетажния хол с извитото стъклено стълбище.
— Коя си ти?
Райлин трепна, завъртя се и едва не се сблъска с тъмнокос непознат с тъмносин костюм, който се подсмихваше.
— Къде е Корд? — попита тя, без да мисли, и в същия миг съжали за въпроса си.
— Един господ знае. — Мъжът се усмихна широко. — Аз съм брат му, Брайс. — Естествено, помисли си Райлин; приликата им личеше от пръв поглед.
— Райлин Майърс. Извинявам се за притеснението — отвърна тя бързо. — Ще се захващам с работата.
— Работа ли?
— Корд ме повика да ви чистя. — Тя се размърда, почувствала се неловко.
— А-ха — отвърна тихо Брайс и очите му запълзяха по тялото й. — Радвам се, че вкусът на Корд е станал по-приличен. По-готина си от предишната.