— Да й кажеш, че има още „Гъми Бъдита“ там, откъдето идват първите, стига да обещае да ги изтормози също като теб.
Райлин не се сдържа и се усмихна. „До утре“, понечи да каже, но той вече бе затворил вратата.
Все тая, каза си тя и тръгна към асансьор Еф; беше невъзможно да разбере Корд Андъртън и нямаше смисъл да опитва.
Стигна до Парк и Сентръл, кръстовището в самия център на Кулата, и мина през двойната метална врата с надпис „Само за персонал по поддръжка на асансьорите“.
Наложи й се да почака няколко минути, докато Хиръл се покаже откъм съблекалнята по дънки, с тънката черна риза, която обличаше под костюма. Косата му беше все още влажна от потта, която избиваше под защитната каска.
— Здрасти, сладурче. Не знаех, че ще наминеш днес.
Райлин се отпусна в прегръдката му. Мирисът му, на метал и пот, я успокои.
— Исках да те видя.
— Какво е това костюмче? — разсмя се Хиръл.
— А, да. — Райлин погледна униформата на прислужница. Почти бе забравила, че е с нея. — Днес работих у Корд Андъртьн. Нали помниш старата работа на мама. И…
— Сериозно? — В гласа му долови острота, доброто му настроение се стопи. Хиръл мразеше всички по горните етажи, влагаше страст, която понякога шокираше дори Райлин. — Защо, по дяволите, ти трябва да работиш за този задник?
— Защото ми плаща повече, отколкото взимам от работата на спирката. Обадих им се, че съм болна. Работата е временна — обясни тя нетърпеливо.
— Да, разбирам. Всичко е наред, стига да не напускаш истинската си работа. — Хиръл я прегърна през кръста. — Нова работа, значи трябва да празнуваме. Да отскочим до „Хавана“? — Това беше любимото им кубинско заведение, с пикантна царевица и панирано сирене.
— Дадено. — Райлин го последва към главната улица, където светлините бяха приглушени, за да създадат вечерна обстановка.
В този момент на таблета й пристигна съобщение. Отговорът беше от Фентън.
„Райлин, много се старая да се отнасям с търпение към двете със сестра ти, но не мога да продължа да правя изключения за вас — гласеше съобщението. — Закъснявате с два месеца с наема. Ако не платите до края на седмицата, ще ви помоля да напуснете“.
На Райлин й прилоша. Веднага опита да му позвъни, но той не отговори.
— Наред ли е всичко? — Хиръл не откъсваше очи от нея.
Райлин не му отговори. Имаше чувството, че светът около нея се върти. Вината беше изцяло нейна — защо беше платила на банката, вместо да покрие наема? Беше толкова сигурна в себе си, убедена, че ще успее да убеди Фентън да изчака още месец, точно както бе ставало много пъти досега. Ето че всичко се сриваше и тя не знаеше как да оправи нещата.
„Ще си получиш парите до петък“, написа тя в отговор. Ръцете й трепереха, макар да нямаше никаква представа как ще успее. Може пък Хиръл да й дадеше назаем, въпреки че семейството му също беше на ръба. Може би Корд щеше да й даде аванс.
Корд! Веднага се сети за онова, което бе намерила следобеда в чекмеджето. Това беше отговорът.
— Ще се оправя — увери тя Хиръл, макар онова, което обмисляше, да й беше безкрайно неприятно.
Също така й беше безкрайно неприятно, че няма избор.
ЕЙВЪРИ
Докато с Атлас спираха пред апартамента на семейство Коул, стомахът на Ейвъри се преобърна нервно. Бе успяла да превърне срещата на брат си и най-добрата си приятелка в среща на огромна компания. Каза си, че всичко е наред, че не е направила нищо лошо, макар дълбоко в себе си да знаеше, че се държи като завършена егоистка.
Погледна към вратата на Лида и неочаквано си спомни първия път, когато двете се напиха. Е, поне се опитаха да се напият; бяха просто поразвеселени, държаха се смешно, глезеха се след коктейлите, които им даде Корд. Въпреки това решиха да не влизат вътре, докато не изтрезнеят напълно, да не би родителите на Лида да ги чуят. Затова прекараха половината нощ на стъпалата пред къщата на семейство Коул, разказваха си истории и се кискаха глупаво.
— Ще кажеш ли на Лида, че сме тук? — попита Атлас.
— Разбира се. — „Отпред сме“, пусна фликър Ейвъри и веднага усети колко кратко и безлично е съобщението й. Обикновено двете с Лида бяха непрекъснато във връзка, пускаха си селфита, оплакваха се от училище, препращаха си съобщения от момчета, за да ги анализират. През последните два дена обаче почти не се чуваха.
— Благодаря, че минахте да ме вземете — подхвърли Лида, когато вратата на ховера се отвори. Беше с тъмносин топ и бели дънки, с еспадрили с червени подметки. Ейвъри се премести, за да й направи място, погледна своя тоалет, чисто черен, с удобни тюркоазени гуменки.