… 1. Вратите се отвориха и разкриха космически кораб в бойна готовност, аварийните му светлини мигаха по изоставените коридори. Ако си махнеше каската, Ейвъри щеше да види най-обикновено хале, пълно с отдушници и непрекъснато изместващи се стени от въглеродна пяна. Другият отбор излизаше от друго място, за да попадне в различна част на космическата арена.
Ейвъри натисна копчето на китката си, за да се свърже с датите.
— Двете с Минг поемаме лявата страна — прошепна тя и отвори сребърна врата, която водеше към страничен коридор. Минг. облечена като розова принцеса на феите — тук нямаше никакви ограничения за аватарите, въпреки че изглеждаше нелепо по средата на космическа игра, — кимна и ги последва.
Нещо експлодира от лявата им страна. Ейвъри клекна до една дебела тръба, след това скочи и хукна, без да се притеснява за Минг. Започна да стреля с радарния пистолет към мътната мъгла в ъглите на помещението. Пред нея се спусна въжена стълба и й напомни за стълбата, която водеше към тайното й място на покрива. Защо пък не, помисли си тя, отскочи и започна да се катери. Усещането беше приятно, да се движи по този начин през анонимния мрак на арената, кръвта й пулсираше неудържимо, гореща и забързана. Ако се движеше достатъчно бързо, щеше да забрави за Атлас и Лида, за всичко, освен за играта.
В края на стълбата се залюля и излезе на по-високо ниво, започна да стреля по двете фигури отпред, осветени от светещи стрели, които ги маркираха като членове на вражеския отбор. Двамата се шмугнаха зад купчина кутии, на които бяха нарисувани радиационни знаци, и единият се спъна и се метна напред. Сигурно беше Лида, реши тя, с тъпите си еспадрили.
Ейвъри се движеше бавно, пълзеше към обратната страна, за да не я видят. Застина на място.
До Лида се беше свил Атлас. Позна го по татусите от вътрешната страна на китката; издайническите ин и ян го разкриха, нещо, което никога не постигаше в истинския живот, но винаги слагаше на аватара си в игрите на „АРина“. Ейвъри наблюдаваше как Лида отпуска леко ръка на рамото му. Атлас не се отдръпна.
Ейвъри притаи дъх, опита се да си наложи да не гледа, но така и не намери сили да отвърне поглед. Жестът на Лида изглеждаше зареден със скрито значение — и същевременно някак свойски. Така докосваш човек, когото вече си докосвала по друг начин или пък искаш да го направиш. Ейвъри никога не можеше да докосне Атлас по същия начин.
— Изключване — прошепна тя и натисна червеното копче на лентата. Оръжията на Ейвъри веднага бяха деактивирани и никой в играта не можеше да я види, а тя можеше да се върне в съблекалнята, докато не реши да се реактивира. Сякаш изведнъж беше изтрила образа си. Така и се чувстваше.
УОТ
Дотук с лесните пари, мислеше си Уот, докато вървеше към „АРина“ на 623-ти етаж. Работеше над случая едва от няколко дни, а Лида Коул вече се оказваше голяма досадница.
Когато пое задачата, не бе и предполагал, че тя ще е чак толкова невъзможен клиент. Не спираше да му пуска фликъри за ъпдейти за Атлас — къде ходи, на кого пуска съобщения, какви холограми гледа и дали ги намира за смешни. Уот отговаряше на всички възможни запитвания, но така и не беше успял да пробие домашната мрежа на семейство Фулър, така че нямаше представа какво става у тях, освен ако Атлас не пуснеше фликър на някого.
Сега се занимаваше с последното й изискване — да помогне в последната групова среща. Уот като глупак се съгласи да влезе в системата на „АРина“ и да манипулира играта, да събере Лида и Атлас заедно, но се съгласи преди двамата с Надя да разгледат архитектурата на системата. Оказа се, че „АРина“ разполага с толкова огромен обем данни, че дори Надя не можа да влезе през стабилната им защитна стена. Уот най-сетне разбра, че единственият начин да направи онова, което иска Лида и което бе обещал така глупаво, е да влезе в системата отвътре.
„Как можахме да се нахакаме в тази тъпотия, Надя?“
„Доколкото си спомням, не аз подписах за тази поръчка“, долетя веднага отговорът й.
Той пристъпи към 3D принтера и разгледа възможностите. Усети как вълнението му кипи, макар да не искаше да става така. Имаше фентъзи игри, приключение в ацтекска джунгла, дори нещо наречено Ездачи на дракони. Уот се запита как успяват да симулират това. Е, след като трябваше да си купи билет, за да влезе, по-добре да поиграе. Де да можеше и Дерик да е тук. Щеше направо да се побърка.
Тъкмо избираше вещерска игра и чакаше билетът му да се изпринти, когато вдигна поглед и притаи дъх. Без съмнение към него вървеше най-красивото момиче, което бе виждал.