— Ерис — възкликна той. — Ти какво…
— Реших да ти дойда на гости. — Тя влезе и затвори вратата.
— Моментът не е подходящ. — Корд я погледна отнесено, не разсеяно заради лещите, и стана ясно, че е потънал в мисли. Ерис усети как я завладява безпокойство. Запита се дали очите й са все още зачервени след като бе плакала. Майната му, помисли си и посегна към най-горното копче на блузата от униформата си. След това пристъпи към леглото, докато бавно и чувствено разкопчаваше копчетата. Очите на Корд обаче не заблестяха нетърпеливо, както досега.
Когато блузата беше разкопчана и отдолу се показа розовият дантелен сутиен, Ерис се настани на леглото до него. Той не правеше нищо, помисли си тя, обзета от паника, нито изключи лампите, нито посегна към нея, нито нищо.
— Ерис… — започна той, но тя се наведе и покри устните му със своите, посегна към подгъва на ризата му и я задърпа нагоре.
За момент той се остави на целувката, но след това отпусна ръце на раменете й и внимателно я отмести.
— Говоря сериозно — заяви с непозната острота в гласа. — Не сега.
Ерис разбра, че това е покана да си тръгне, да се засмее, да си облече блузата все едно не е станало нищо, но не можа да го направи. Когато Корд я отблъсна, усети, че последните й нишки самоконтрол се прекъсват. Сълзи опариха ъгълчетата на очите й. Тя се постара с всички сили да ги преглътне. Последното, което искаше, бе Корд да я види да плаче.
— Може ли да остана поне малко? — попита тя с изтънял гласец. Дори не искаше да се натиска с Корд, достатъчно й беше да се сгуши под чаршафите с хиляди нишки на матрака от ултрапяна и да се събуди на сутринта, когато слънчевите лъчи нахлуват през прозорците.
— Наред ли е всичко? Искаш ли да позвъня на Ейвъри? — попита той.
Ерис имаше чувството, че й е ударил шамар. Разбра какво се опитва да каже. „Каквото и да преживяваш, не желая да съм част от него“. Корд искаше единствено забавната Ерис, която умееше да флиртува и беше винаги щастлива, не другата Ерис, която се беше появила днес. Тя знаеше, че двамата не излизат официално, че той не й е гадже, че не й е никакъв, но се залъгваше, че държи на нея поне малко — като приятелка.
— Ти имаш ли изобщо някакви чувства към мен? — избъбри тя и трепна в мига, в който изрече думите, които прозвучаха остро и сърдито. — Няма значение. Забрави — заекна, но беше твърде късно.
Корд седна и я погледна в очите.
— Ерис, много се извинявам — каза съвсем искрено, както не го бе чувала да говори никога. — Мислех, че сме на една вълна.
— Така е! — изкрещя тя, а той само поклати глава.
— Мислех, че просто се забавляваме. В момента не мога да се отдам на нищо сериозно. Извинявай — повтори отново със съжаление. — Най-добре да прекратим всичко, преди да стане някоя беля.
Ерис понечи да отговори, да му каже, че няма нищо против нещата между тях да вървят неангажиращо, но нещо я спря. Не можеше да понесе да изгуби малкото гордост, която й беше останала. С бързи, прецизни движения закопча блузата и тръсна коса.
— Разбира се. Ще се видим, когато се видим — добави с възможно най-нормалния си глас.
— До скоро. — В гласа на Корд, зад съжалението, се прокрадна уважение, сякаш не бе очаквал тя да приеме истината толкова безпроблемно.
На път към входната врата Ерис осъзна, че е почти сигурно, че ще бъде свалена от списъка с очаквани гости още утре. Какво пък толкова, помисли си, изненадана от липсата си на чувства. Беше много по-малко разстроена от раздялата — ако може да се нарече раздяла, когато не излизаш официално с някого, — отколкото си мислеше.
Може би защото случката изглеждаше толкова незначителна в сравнение с всичко друго, което бе изгубила.
ЛИДА
Следващия следобед Лида беше застанала в източноазиатската градина в единия край на кампуса. Тук беше тихо и хладно. Почти никой не идваше насам. Единствените звуци долитаха откъм градинските роботи, които рисуваха вълни по пясъка, и от фонтана, който бълбукаше весело в един ъгъл.
Чакаше Ейвъри. И двете имаха час в химическата лаборатория; бяха го подбрали миналата пролет, когато си правеха програмата. Винаги подреждаха заедно часовете си и винаги се срещаха в дзен градината преди първия час в лабораторията, за да отидат заедно и да са сигурни, че ще са партньорки. Това беше традиция още от осми клас.
Лида крачеше в кръг из градината, наблюдаваше как минутите минават на училищния таблет и чакаше, доколкото смееше. Лещите й не работеха в рамките на училището, така че не можеше да се свърже с Ейвъри. Градинският робот размести вълничките и се зае да прави малки квадратчета. Истинска слънчева светлина се процеждаше отвън, благодарение на система от огледала на таванските прозорци. Лида прехапа недоволно устни. Каква безсмислена градина. Как е възможно някой да почувства дзен, след като това тъпо нещо непрекъснато ръчка камъните.