И светът веднага стана по-ярък, по-фокусиран. Умът й се движеше със скоростта на светлината, минираше дългосрочната й памет с отдавна забравени факти, беше нащрек и внимаваше за всяка подробност в света. Чувстваше се по-самоуверена от когато и да било. Когато на обяд приближи до Ейвъри и поиска да седне на нейната маса, Ейвъри се усмихна и я покани. Задействана от ксенперхеидрена, Лида се смееше на подходящите вицове, казваше правилните неща. В този момент разбра, че е приета във вътрешния кръг.
През следващите години вземаше все повече и повече от хапчетата, докато накрая започна да купува от дилъра Рос, за да престане да краде от майка си. Опита се да ги ограничи, да пие единствено преди изпити и големи партита, но поне социално нямаше нужда от тях, след като вече беше станала приятелка с Ейвъри. Тя обаче харесваше онази Лида, която хапчетата изваждаха на показ. С тях беше остроумна и находчива, по-проницателна, разбираше нюансите на всяка ситуация и умееше да манипулира околните в своя полза. Тази Лида измисляше как да получи всичко, което пожелае.
С изключение, разбира се, на Атлас.
Лида се стресна и се съсредоточи, когато усети, че всички около нея се изправят; столовете застъргаха по подовете, когато учениците започнаха да се разделят по двойки. Обърна се към Ейвъри, но тя беше с гръб към нея и говореше със Сид Пинкълстийн.
— Ейвъри? — повика я Лида и я докосна по рамото. — Нали сме партньорки?
— Току-що обещах на Сид — извини се приятелката й. Сид пък не можеше да повярва на невероятния си късмет. — Трета година, молби за колеж и какво ли още не. Трябва ми добър успех — добави тя бързо. — Извинявай.
Леле. Ейвъри толкова отчаяно се стараеше да я избягва, че предпочиташе да се сближи със Сид Пръдлистийн.
— Разбира се — отвърна Лида. — Риша? — Стисна ръката на другото момиче и я потегли, кипнала от яд и злоба, към лабораторната маса.
— Ето ги. — Риша извика лабораторните инструкции на таблета си. Очите й се плъзгаха между Лида и Ейвъри, която работеше заедно със Сид през две маси. Лида обаче бе започнала да смесва елементите, да хвърля безразборно химикали в купичката и да ги мачка с чукчето.
— Според инструкциите магнезият не ни е необходим… — започна предпазливо Риша и я погледна над очилата си.
— Късно — отвърна Лида.
Какво пък толкова, по дяволите, помисли си, обзета от бяс. Ако имаше късмет, щеше да последва експлозия.
РАЙЛИН
В събота следобед Райлин влезе в стаята на Корд и затвори тихо вратата. Чакаше този шанс през целия ден. Корд го нямаше от сутринта, откакто бе дошла — като се замисли, нямаше го почти цяла седмица, въпреки че тя нямаше представа къде ходи всеки следобед. Може и да я избягваше след онзи неловък момент на прага, мислеше тя, след това се почувства глупаво, задето се замисля. Едва ли Корд Андъртън беше вземал решение заради момиче през целия си живот, камо ли заради момиче, което работи за него.
Въпреки че него го нямаше, на Райлин й беше неудобно да осъществи плана си, докато Брайс не излезе. Той се мота часове наред, наблюдаваше я как чисти, допреди десет минути, когато най-сетне излезе за кардиотренировка, каквото и да означаваше това. Потръпна при мисълта как я изгледа на излизане, как очите му пропълзяха по тялото й и облиза устни също като гущер. Нищо чудно, че Корд беше толкова смахнат, след като единственият член от семейството му беше развратник на двайсет и шест, който не правеше нищо, освен да прескача от едно скъпо игрище на друго.
Райлин се беше справяла и с по-тежки случаи от Брайс; можеше да го изтърпи още малко. Истината бе, че му беше длъжница, задето е на тази работа вече цяла седмица. Започваше да се страхува от неизбежното завръщане на количката за закуски на спирката със скърцащите влакове и безкрайния поток сърдите пътници. Само че възможностите й на седемнайсетгодишно момиче, прекъснало училище, бяха доста ограничени.
Работата за Корд беше приятна промяна. Апартаментът му беше готин и тих, тя можеше да прави всичко както пожелае, беше насаме с мислите си поне веднъж в живота си. Освен това Корд й плащаше по-добре.
Ако планът й проработеше, той щеше да е причината с Криса да не ги изгонят от апартамента.
Райлин клекна, отвори най-долното чекмедже на тоалетката на Корд и измъкна три от индивидуално опакованите Стъпалца. Хартията беше плътна, восъчно гладка в ръцете й. На Корд не му трябват колкото на мен, напомни си тя. Той вече имаше предостатъчно; изобщо нямаше да забележи, че няколко липсват. Освен това, ако свършеха, щеше да отиде при някой от дългия списък лекари за нова рецепта.