Ерис надникна навън и наистина видя Мариел, която извиваше очи, докато затваряше вратата на апартамента зад себе си.
— Излизаш ли? — попита Ерис, без да мисли. Мариел беше с тясна рокля с неравен подгъв, червени високи обувки и компактна хромирана чанта.
— Ти вкъщи ли ще си стоиш? — отвърна Мариел.
— Май да. Няма нищо интересно, нали?
Мариел изви едната си вежда.
— Да, нашите партита не са само с шампанско и тъпа музика.
— На парти ли отиваш? — Ерис не можеше да обясни защо го прави, освен че не искаше да си влезе и отново да остане сама.
Мариел я наблюдава известно време, неспособна да повярва.
— Искаш ли да дойдеш?
— Искам — въздъхна Ерис и усети, че поведението й е достойно за присмех.
Мариел пристъпи към нея със стиснати устни. След това с едно-единствено драматично движение разкъса копчетата от копринената блуза на Ерис и отдолу се показа бяла камизола.
— Какво, по дяволите… — Ерис отстъпи крачка, но Мариел прихна. За толкова грубо момиче смехът й беше изненадващо мек, понесе се лениво нагоре, също като валма халюциногенен дим. На Ерис й се прииска да го чуе отново.
— Извинявай — подхвърли весело Мариел, — не отиваме на костюмено парти, така че не можеш да се натресеш като някоя надута гаднярка от горните етажи. Дръж. — Тя свали един от натруфените си гердани и го подаде на Ерис. — Това ще свърши работа.
— Благодаря. — Ерис погледна тоалета си: дънки, обувки с танкчета и бяла камизола, която бе прекалено изрязана, за да се носи като топ. Герданът привличаше вниманието към деколтето й по доста курвенски начин. Но пък тук долу нямаше значение как изглежда. Освен това настроението й се беше пооправило, независимо от всичко, когато чу, че някъде има парти.
— Къде отиваме? — Ерис припна, за да догони Мариел, която вече бързаше по коридора.
— Някога качвала ли си се на железницата?
Само веднъж, когато ги водиха някъде в началното училище, но не бе нужно да казва на Мариел. Ерис се запита неспокойно къде са тръгнали. Железницата беше пътнически влак, който водеше до противни места като Ню Джърси или Куинс. Всички на горните етажи ползваха хеликоптерните услуги.
— Разбира се — отвърна тя по-уверено, отколкото се чувстваше.
— Добре дошла в Бруклин — обяви Мариел, когато най-сетне слязоха. Тръгнаха по улица, обточена с магазинчета, няколко отворени, въпреки че нямаше хора; халогенни светлини трепкаха неубедително. Мариел извади таблета си и започна да пуска есемеси, намръщила чело. Ерис мълчеше.
Никога не беше идвала в Бруклин. Кварталът бил популярен, преди да построят Кулата и тя да потопи част от него в постоянна сянка. Градчето Бруклин продължаваше да води дело срещу инженерната фирма, която бе създала Кулата, но никой не вярваше, че ще спечелят. Междувременно хората се изнизваха от района вече цели две десетилетия. Ерис не беше сигурна кой живее тук.
— Пристигнахме — обади се Мариел и се качи по стълби, които водеха към стара, някога внушителна градска къща. „Просрочена ипотека: собственост на „Фулър Уелт Мениджмънт“, гласеше яркочервена табела на входната врата, която бе запечатана, но някой бе нахлул, без да се съобразява със забраната. Ерис чу думтенето на музиката. Изкиска се, когато се замисли над иронията, че ще бъде на парти в къща собственост на бащата на Ейвъри. Ейвъри би казала, че е страшно забавно. Жалко, че не можеше да й каже.
Мариел почука по определен начин на вратата и тя се отвори навътре, а на прага застана як мъж с татуси и брада. Щом видя Мариел, по намръщеното му лице се разля усмивка.
— Къде се криеш толкова време? — попита той и я привлече за прегръдка. — Мама все пита за теб!
— Кажи на майка си, че ще се отбием скоро — обеща Мариел и мина покрай него. Ерис опита да я последва, но той вдигна ръка и й препречи пътя.
— Трийсет наноса.
— О… ами… — Може и да имаше трийсетина наноса в сметката, но не беше сигурна дали ще й стигнат.
— Тя е с мен, Хосе — провикна се през рамо Мариел.
— Извинявай. — Хосе отпусна ръка. — Не знаех. Забавлявайте се.
Мариел пъхна ръка в ръката на Ерис и я потегли напред към нещо като хол, в който нямаше мебели, а единствено тийнейджъри с евтини дрехи, но широко усмихнати. Баровете бяха в двата края на стаята, в четирите ъгъла имаше колони, включително ховер колони, които следваха най-големите групи хора. За Бруклин партито не беше лошо.
— Това е братовчед ми Хосе — обясни Мариел.
— Той ли е организирал партито? — Ерис не разбираше защо са в иззета къща.
— Може и така да се каже. Това е страничният му бизнес — организира партита в изоставени и иззети къщи, след това иска такса за входа. Изкарва прилични кинти от тази работа.