Райлин работи за Корд цяла седмица. Не взе повече от Стъпалцата му, след като едва се измъкна онзи път с целувката, за която бе крайно време да престане да мисли. Всеки ден обаче звънеше, за да съобщи, че е болна, и тръгваше към горните етажи и дома на семейство Андъртън. Каза на Криса и Хиръл, че го прави заради парите, с които плати наема от миналите месеци и така не ги изхвърлиха. Хиръл не беше успял да пласира Стъпалцата, поне така й каза. На нея й беше все едно. Искаше й се никога да не беше посягала към тях.
Ако беше откровена пред себе си, парите не бяха единствената причина да ходи там. Корд също имаше значение. Нещо между тях се беше променило, нещо неизказано, объркващо, и Райлин бе любопитна да разбере какво е. Следобедите той се прибираше по-рано и преди тя да си тръгне винаги намираше време да побъбри с нея, питаше за семейството й, за работата на спирката на железницата, защо се е отказала да учи. Купуваше „Гъми Бъдита“ и ги оставяше на плота. Веднъж тя попадна на него, докато той спеше на канапето в хола. На лицето му се беше изписала замечтана усмивка, същата като онази, когато го бе заварила да гледа старите семейни записи. Ставаше различен единствено когато Брайс си беше вкъщи, и тогава сякаш се държеше по определен начин заради брат си. Нямам търпение да се разкара отново, мислеше си тя, но това, разбира се, нямаше значение, защото тръгнеше ли си Брайс, тя щеше да си тръгне също.
Вчера Буза — шефът й на количката за закуски — й позвъни и отказа да й даде повече отпуск по болест, без значение какво показва медицинската палка.
— Или влизай в болница, или се връщай на работа — изръмжа той, а след това затвори. Райлин пусна съобщение на Корд, че няма да отиде, и усети изненадващо разочарование.
И ето че се беше върнала отново към смрадливата потискаща действителност. Така беше най-добре, увери се тя. Най-добре да си тръгне сега, докато все още има истинска работа, отколкото да я уволнят, когато Брайс си тръгне, и тя да няма на какво да разчита.
— Майърс! Покажи, че си жива! — подхвърли Буза, когато мина покрай количката. Райлин стисна зъби и не отговори. Един влак тъкмо спираше на гарата. Тя си позволи да надникне бързо през прозореца, чак до далечната стена, след това изпъна рамене и се подготви за типичната натоварена съботна сутрин.
Мразеше уикендите, когато нахлуваха тълпите туристи. Поне хората, които пътуваха редовно през седмицата, знаеха какво искат, поръчваха бързо, опашката не се застояваше и понякога някой дори й оставяше бакшиш, тъй като я познаваха и щяха да дойдат отново при нея. Туристите се мотаеха с поръчките, задаваха милиони въпроси и никога не даваха бакшиши. Както можеше да се предполага, първата група, която стигна при нея, беше от претъпкан със семейства влак, повечето със суичъри с надписи „I love НЙ“ и силуета на Кулата. Две деца се скараха заради мъфин с банани и ядки, който майка им се съгласи да купи, докато тормозеше Райлин с обяснения колко точно пяна иска на кафечиното си.
Следващите клиенти бяха същата стока. Понякога Райлин се питаше дали хората забравят, че е човек, а не робот. Корд веднъж я попита защо изобщо съществува длъжността й, защо просто не сложат роботи на всяка спирка, както беше на горните етажи, на спирките на асансьорите.
— Защото съм по-евтина от робот — обясни тя, което беше самата истина.
Подаде пакетче печени ябълкови хапки на възрастен господин и се обърна към следващия клиент, за да попита какво иска. Когато видя кой е пред нея, онемя.
— Признавам, че не бях идвал тук досега — заяви Корд, който се мотаеше пред количката, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. — Какво ще ми препоръчаш?
— Знаеш, че всичко това са боклуци — избъбри Райлин, без дори да обръща внимание на приказките си. Не можеше да повярва, че Корд знае как да стигне до спирка на железницата, камо ли да запомни на коя му беше казала, че работи.
— И аз така знам. — Очите на Корд проблеснаха весело. — Опитвам се обаче да поговоря с момичето, което работи тук, и ако заради това трябва да си купя някой боклук, така да бъде.
— Майърс! — провикна се Буза от задната стаичка, където дояждаше пакетче чипс с аромат на бекон. — Престани да флиртуваш!
Райлин прехапа устна, за да не му се сопне. Обърна се напрегнато към Корд.
— Той очевидно иска движение. Така че кажи какво да ти дам — попита тя, тъй като не беше сигурна защо е дошъл.
— Каквото ще ти отнеме най-много време — отвърна Корд и погледна Буза, който се намръщи.
Райлин се зае да прави лешниково фрапе, постави съставките в блендер и го включи на най-шумна степен.