— Ако стана прекалено откровен, трябва на всяка цена да ми фраснеш един.
Тя избухна в смях.
— Ако ти задам въпрос, ще ми отговориш ли честно? — Гласът на Корд звучеше небрежно както винаги, но тя усети цел.
— Само ако и ти отговаряш на моите.
— Става. — Корд се наведе напред и се опря на лакти. Беше навил ръкавите на ризата, сякаш предизвикваше официалната обстановка около тях. Отдолу се показваха черни косъмчета. — Какво искаш най-много?
— Да бъда щастлива — отвърна Райлин, без да мисли.
— Това не е искрен отговор. Разбира се, че искаш да бъдеш щастлива. Всички искат да бъдат щастливи. — Корд махна пренебрежително с ръка. — Може би по-точният въпрос е какво те прави щастлива.
Райлин завихри шампанското, за да спечели време. Неочаквано откри, че вече не е сигурна какво я прави щастлива.
— За какво мечтаеш? — пробва отново Корд, когато забеляза колебанието й.
— Лесно. За мама.
— Да е жива отново ли?
— Да.
Корд кимна.
— И аз мечтая за същото — отвърна тихо, сериозен, както не го беше виждала никога досега.
— Мой ред е. — Райлин искаше да се отдръпне от подобни приказки. Все пак бяха в Париж. — Къде ходиш, когато се чупиш от училище? — попита го искрено заинтригувана.
— Как… Откъде знаеш, че не ходя на училище? — попита остро той.
— Обръщам внимание. Стига де, мой ред е да задавам въпроси, да не би да забрави?
Корд поклати глава и се засмя тихо.
— Извинявай, не запомних този. Попитай ме нещо друго.
Райлин все още беше любопитна, но се отказа.
— Какво щеше да направиш днес, ако не бях дошла?
— Разбира се, че щеше да дойдеш. Защо е това „ако“?
— Ами ако не бях? — настоя тя.
— Сигурно щях да се опитам да върна билетите. Или пък щях да дойда сам, не знам. Все някой трябва да купи еклери за Криса.
— Не си чак такъв гадняр, за какъвто се представяш — отбеляза Райлин.
— А ти не си чак толкова корава, колкото се преструваш. Освен това — подсмихна се той, — тъкмо престореното ми гаднярство те доведе тук, нали?
— Париж ме доведе — поправи го Райлин и той се разсмя.
— Тогава да пием за Париж. — Той вдигна чашата.
— За Париж — повтори тихо Райлин. Чукна чашата си в неговата на светлината на мигащата свещ и се запита какви ги върши. Така и не успя да усети дори най-малко разкаяние.
След два часа, натъпкани с пюре от картофи и невероятна пържола от истинско месо — не отгледано в лаборатория месо, а истинска пържола от истинско теле, което бе живяло и се бе хранило с трева, и бе убито — Райлин и Корд тръгнаха обратно към гарата. По едно време се хванаха за ръце, преплетоха пръсти, Корд прокарваше нежно палец по горната част на китката й. Тя усети как цялата потръпва. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но не го направи.
— Я! Това ли е мостът с катинарите? — възкликна тя, когато видя Пон дез Ар, който беше възстановен преди години със същата ултраяка сплав, използвана за Кулата. Лунната светлина посребряваше закачените по целия мост катинари, където безброй влюбени бяха заключили сърцата си и бяха хвърлили ключа в реката. Небето над тях изглеждаше прекрасно, нямаше високи сгради, които да го крият. Реката подскачаше тихо.
Райлин спря по средата на моста и се завъртя бавно с протегнати ръце. Надяваше се, макар и със закъснение, да не се е държала като неспасяема романтичка. Обаче, разбира се, че беше точно такава. Та това беше Мостът на влюбените. Мястото можеше да предполага, Корд пристъпи към нея и я хвана за раменете. Райлин отпусна ръце отстрани и се обърна към него. Не можеш да спреш това, напомни си тя, но и да можеше, нямаше начин или просто не искаше. Имаше чувството, че е изпаднала в нещо като транс, че времето е спряло и целият свят е притаил дъх.
Устните на Корд бяха като огън върху нейните. Без дори да мисли, тя се изправи на пръсти и отвърна на целувката притисната в раменете му, тъй като те бяха единственото солидно нещо в объркания й свят. Знаеше, че това не е редно, но Хиръл е толкова далече, сякаш бе човек, когото си е представяла в друг живот.
Не беше сигурна колко време са стояли прегърнати на Моста на влюбените в Париж. Най-сетне Корд се отдръпна. Косата му беше разрошена, той беше широко усмихнат и все още не пуснал ръката й.
— Сега — подхвърли той — да вървим да вземем еклерите за Криса, преди да изпуснем последния влак.
В реката зад тях се чу плисък — поредните двама влюбени хвърлиха от моста ключ.
УОТ
В „Бъбъл Лаундж“ беше тъмно.
Уот влезе бавно, опита се да се огледа, без да стане ясно, че никога досега не е бил тук. Заведението беше огромно, с черни стени и черен лакиран бар, на който работеха бледи слаби бармани. Ултравиолетовата светлина над тях падаше на петна върху салфетки, броката по ръцете и лицата на повечето момичета, дори по ноктите на ръцете в неонови цветове. Най-впечатляващи от всичко бяха блестящите неонови балончета, всяко с размерите на чиния за обяд, които се носеха в заведението на нивото на очите. От тях идваше името „Бъбъл Лаундж“, каза си Уот. Беше решил, че става въпрос за бар за шампанско, но това единствено показа колко малко знае за горните етажи.