— Момчетата май все още спят — каза Дави. — Да ти направя ли закуска, докато чакаш?
— Не, благодаря — отвърна бързо Райлин.
— Поне един чай. — От гласа на Дави беше ясно, че няма да приеме отказ. Тя отпусна ръце на раменете на Райлин и я поведе насила към кухнята.
Снимки на семейството бяха наредени върху хладилника. Вниманието на Райлин беше привлечено от снимка на тях двамата с Хиръл на бала в осми клас, още преди да пораснат и да започнат да се отнасят презрително към подобни събития. Райлин беше с яркозелена рокля, която подчертаваше очите й, и беше прегърнала Хиръл, чието лице изглеждаше по-кръгло, с по-момчешко излъчване, отколкото сега. Беше забравила и партито, и снимката. Откога не беше идвала в апартамента на семейство Караджан? Напоследък двамата се виждаха все някъде навън.
— Отдавна не съм те виждала — подхвърли Дави. Очевидно мислеше за същото. — Как си? Как е сестра ти?
— Добре сме. — Искаше й се Хиръл да побърза. Беше дошла, за да скъса с него, а майка му се държеше толкова мило…
— Знаеш, че винаги можеш да дойдеш при мен, когато имаш нужда от нещо. — Дави сложи пред нея чаша горещ чай.
— Аз…
— Рай? — Хиръл влезе в кухнята, облечен единствено по черното меко долнище на анцуг, което му бе подарила миналата година. — Какво става?
— Колко пъти съм ти казала да си обличаш риза, когато имаме гости? — възкликна Дави.
— Райлин не е гостенка — озъби се Хиръл.
— Какво ще кажеш да отидем на разходка — обади се Райлин преди майка му да отговори. Не искаше да говори пред нея.
— Дадено. — Той сви рамене. — Само да си облека една риза.
Тъкмо излязоха в тесния коридор, когато някой неочаквано заблъска по вратата.
— Полиция! — каза някой високо и думкането продължи.
— Назад — изсъска майката на Хиръл, изблъска ги настрани и изпъна решително рамене. Райлин погледна Хиръл. Той беше пребледнял.
Дави отвори.
— Какво има? — започна тя, застанала на вратата така, че Райлин и Хиръл да не се виждат.
— Търсим Хиръл Караджан. Вкъщи ли е? — Двамата полицаи се опитваха да я изтласкат, проточили вратове, за да надникнат вътре.
— Извинете, какво…
— Имаме заповед за арестуването му.
Райлин се облещи. Хиръл я стрелна с поглед, паникьосан, но беше твърде късно: полицаите подминаха Дави и застанаха пред него.
— Хиръл Караджан, арестуван сте за разпространение и продажба на незаконни вещества. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас… — Гласът на полицая звучеше грубо. Партньорът му показа заповед за обиск и нахлу в стаята на Хиръл и Друв, който замърмори все още сънено, но възмутено. Полицаят не му обърна никакво внимание и започна да преобръща мебели, да вдига матраци, да рови в чекмеджетата. Райлин знаеше, че няма да открие нищо. Не беше сигурна къде приятелят й крие стоката си, но бе твърде умен, за да я държи у дома.
Дави кършеше ръце. Друв застана до Райлин и тя посегна към ръката му и я стисна. Не откъсваше поглед от Хиръл. Горната му устна се изви присмехулно, голите му рамене бяха изпънати, въпреки че ръцете му бяха извити зад гърба и стегнати с магнитни белезници.
После полицаите отведоха Хиръл.
— Какво ще правим? — попита Друв.
— Не знам — прошепна Райлин.
Вече не беше сигурна в нищо.
ЛИДА
Лида стоеше пред вратата и се колебаеше дали да звънне, или просто да влезе. Ако идваше при Ейвъри, вече щеше да е вътре: Ейвъри беше добавила скенер на ретината й към списъка за незабавен достъп още преди години. Само че сега Лида искаше да види Атлас.
Реши да натисне бутона и метна сакото на Атлас на едната си ръка. Снощи я беше загърнал с него, докато тя трепереше в ховера на път към дома след „Бъбъл Лаундж“. Това й се бе сторило благоприятен знак. Поне беше така, докато ховерът не спря пред тях и той й пожела лека нощ преди тя да успее да го покани. А пък той дори не се опита да я целуне.
Може пък да не я харесваше, обади се гласът на съмнението. Може да харесваше друга. Все пак тя беше тази, която го целуна на партито на Ерис. Но пък той откликна почти веднага.
Сега обаче, въпреки всичко, тя беше доволна, че той бе забравил да си вземе сакото. Така имаше съвършеното извинение да се отбие и да го види.
Никой не отговори на позвъняването. Лида въздъхна, вдигна очи към скенера на ретината и вратата се отвори послушно пред нея.
— Атлас? — провикна се тя и влезе в огромното фоайе. Неволно обърна поглед към покритите с огледала стени, където отражението й — почти грациозно и предизвикателно в семпла права рокля и гладиаторски сандали, косата внимателно сресана, гримът безупречен — танцуваше успоредно с нея.