— Все тая. Всичко е наред. — Бяха пред вратата на Мариел. Тя я блъсна с ханш; не беше заключена и тя понечи да влезе.
— Чакай! — Ерис мразеше да се моли, но вече беше тук, така че какво толкова. — Искаш ли да поизлезем заедно довечера?
Мариел се изсмя.
— Извинявай, Ерис. Не мога да си опразвам графика всеки път, когато имаш нужда да се понатискаш с някого.
— Имах предвид да излезем като приятелки. — Ерис се опита да не го каже отбранително. — Аз просто… Не познавам абсолютно никой тук долу. Много съм самотна.
— Имам си планове за тези вечер. Не говоря за парти — каза Мариел, но гласът й бе поомекнал. Ерис се запита дали не е напипала слабото й място.
— Може ли да дойда?
Мариел изви вежда и я изгледа.
— Не си ядеш сладоледа.
— Моля те.
Мариел дръпна чашката сладолед от ръката на Ерис, смъкна капачето, след това забоде нокътя си, лакиран в червено, и загреба с пръст.
— М-м-м. Шоколад и лайм. Отличен избор. И да — продължи тя, когато Ерис отвори уста отново, — може да дойдеш. Но ако дойдеш, няма мърдане. И никакво пиене на вино.
— Значи отиваме на парти — заяви доволно Ерис.
Мариел се засмя пак, но не каза нищо.
— Водиш ме на църква? — изсъска Ерис, застанала пред огромните резбовани дървени врати на катедрала „Сейнт Пол“. — Нали знаеш, че е петък?
— Мама работи през уикендите, така че винаги идваме в петък вечер вместо в неделя сутринта — каза Мариел. — Можеш да се прибираш, ако искаш.
Ерис се колебаеше. Не бяха далече от дома. Досега дори не беше забелязала тази църква, но тя се намираше на нищо и никакви десет пресечки от тяхната улица.
— Не — реши тя.
— Няма да си тръгваш по-рано обаче — напомни й Мариел и спря пред тежката врата, която се отвори навътре. Топна ръка в светената вода до входа. Когато Ерис подмина мраморния купел, без да го докосне, Мариел въздъхна и се обърна, за да втрие няколко капчици с палец на челото й. Ерис не се отдръпна.
Последва новата си приятелка по една странична пътека и се настани на пейката, където двойка на средна възраст с тъмни коси и момче на около дванайсет вече се бяха настанили. Родителите на Мариел и брат й, сети се Ерис. Мариел прошепна нещо, което Ерис не чу, и те й махнаха. Всички се усмихнаха и й кимнаха, след това отново се обърнаха към хора и запяха.
Ерис се огледа с любопитство. Беше хладно, светлината бе приглушена, повечето идваше от витражите по стените. Ерис знаеше, че не са близо до която и да е от страните на Кулата, така че това сигурно бяха фалшиви прозорци, осветени отзад от соларни лампи. Таванът се извиваше високо над тях, заемаше почти целия следващ етаж и може би дори част от сто и пети. Каменни статуи на хора в роби и с ореоли се редяха покрай стените.
Ерис със закъснение забеляза, че всички коленичат. Побърза да ги последва и отпусна колене на възглавницата. Всички запяха песен, но тя не знаеше думите. Погледна Мариел.
— Просто се моли — прошепна й тя. Така че Ерис затвори очи и остави непознатите думи да я обгърнат.
През останалата част от службата следеше и повтаряше движенията на паството: сядаше, коленичеше, изправяше се, сядаше отново, тананикаше песните заедно с другите и седеше тихо по време на молитвите. Хорът пееше, гласовете се смесваха със записите на пиано и всичко това бе като магия. Ерис се почувства спокойна, сякаш бе постигнала мир със себе си. Мислите й се отнесоха към родителите й — какви са били, когато са се запознали, когато майка й е била млада манекенка, изоставила кариерата си заради по-възрастен човек, а баща й тъкмо е бил приключил втория си развод. Представи си биологичния си баща — къде се намира в момента, какви са общите им черти.
Погледна към семейството на Мариел — четиримата се бяха хванали за ръце — и откри, че се надява всичко при тях да е наред. Също и в нейното откачено, съсипано семейство. Може би молитвите бяха тъкмо затова, каза си тя, просто да пожелаеш добро на другите.
Свещеникът каза нещо и всички се изправиха неочаквано, стиснаха си ръцете, пожелаха си хубави неща. Всичко това беше напълно чуждо на Ерис — да докосва хора, които дори не познава. Същевременно й се стори хубаво — да е на място, където никой не я съди, никой не се интересува от миналото й, нито знае името й. След като стисна ръцете на хората от семейството на Мариел и на целия ред пред тях, Ерис най-сетне се обърна към Мариел.
— Мир вам — прошепна, гласът й бе малко дрезгав.
— И на вашия дух — отвърна Мариел и стисна ръката на Ерис.