Когато седнаха отново, Мариел не я пусна. Преплете пръсти с нейните. Ерис не каза нищо, гледаше право напред, но ръката й остана в ръката на новата й приятелка. Стисна я лекичко и след малко Мариел също я стисна.
Останаха хванати за ръце до края на службата.
Когато службата свърши, Ерис последва семейството на Мариел и останалите хора навън. След спокойствието вътре светът изведнъж се оказа шумен и пренаселен. Ерис отскочи настрани, когато медицински ховер с пусната сирена избръмча гневно покрай тях.
— Благодаря, че ми позволихте да дойда на църква с вас — каза тя, а приятелката й просто кимна.
— Ерис — каза майката на Мариел. — Разкажи ми за себе си. Какво ви доведе със семейството ти на „Гроздовиден ресник“?
Момичето стрелна Мариел с поглед, изненадана, че не е споделила нищо.
— Семейството ми преживява сложен момент — призна тя.
— Всъщност само ние с мама сме тук долу. Родителите ми се разделят. — Усети, че става все по-лесно с всеки път, когато го казва. Може би след време щеше да го казва, без да има желание да ревне.
— Много ми е мъчно — отвърна майката на Мариел и я изненада, като я прегърна. Ерис не беше прегръщана от никого освен от родителите си, дори Ейвъри не го беше правила. — Двете с майка ти искате ли да дойдете на вечеря — попита, когато приближиха апартамента.
Ерис се поколеба, изненадана от силното си желание да се съгласи.
— Мама е навън, но аз ще дойда с удоволствие — призна тя.
Майката на Мариел се усмихна широко и влезе. Мариел не откъсваше очи от Ерис; на лицето й се беше изписало странно изражение.
— Какво има? Не искаш ли да дойда? — попита Ерис.
Мариел поклати глава.
— Не, просто… Всеки път, когато реша, че си ми ясна, ти правиш нещо неочаквано.
Ерис се разсмя.
— Е, случва се. Дори аз все още не съм разбрала себе си, а се опитвам от осемнайсет години.
Мариел извъртя очи и я поведе в апартамента.
Ерис седна доволно на кухненската маса у семейство Валконсуело — оказа се, че това е фамилията на Мариел, — докато родителите на Мариел тракаха с тенджери и тигани в топлата уютно разхвърляна кухня. Малко по-късно чу цвърченето на домати и наденица. Устата й се напълни със слюнка: напоследък не беше яла нищо освен консервирана храна, купена готова, и онова, което сервираха в стола в училището.
Вечерята беше великолепна и абсолютно хаотична. На Ерис и хареса начинът, по който семейство Валконсуело се шегуват и заяждат, как спорят за някакъв баскетболен мач и споменават играчи, за които изобщо не беше чувала. Накрая бащата на Мариел отиде да приеме пинг в спалнята, а майка й изведе прозяващия се Маркос от кухнята.
— Ние с Ерис ще оправим масата — обади се Мариел, без да откъсва очи от лицето на приятелката си.
— А, Ерис е гостенка — провикна се майката на Мариел от коридора.
— С удоволствие ще помогна — настоя Ерис и стана, за да вдигне масата. Беше възнаградена от изумлението, изписало се на лицето на Мариел. Я стига, помисли си развеселено, ще се справя с измиването на няколко чинии.
Почистиха кухнята в мълчание.
— Защо ме остави да дойда с вас тази вечер? — попита след малко Ерис.
Мариел сви рамене.
— Нали каза, че си самотна. Службата винаги ми помага, когато се чувствам така.
Най-сетне, когато всичко беше почистено, Мариел изключи лампата и запали изкуствена свещ.
— Извинявай — каза и сложи свещта на средата на масата. — Просто се опитваме да намалим сметката за електричество.
— Това ли е сигналът, че трябва да си тръгвам? — попита Ерис малко необмислено.
Странни сенки от свещта затанцуваха по лицето на Мариел — лице с изразителна костна структура, която издаваше сила на волята; очите й се превърнаха в езерца от тъмнина, които Ерис не можа да разгадае. Никога не беше изпитвала това към друг — че се познават до болка и същевременно са непознати. Посегна през масата към ръката на приятелката си, но Мариел се отдръпна и поклати глава.
— Всъщност, да, това е сигналът, че трябва да си ходиш — въздъхна тя. — Не мога отново да тръгна с теб по този път, след като знам как ще завърши.
Ерис знаеше, че трябва да си тръгва, но тогава Мариел се наведе леко напред и я погледна. Все още не беше решила.
— Този път няма да свърши по същия начин — чу Ерис гласа си.
— Защо да ти вярвам?
— Ами ако го даваме бавно? — предложи Ерис и стана. Не беше сигурна защо иска това, но бе сигурна, че го иска.
Мариел наведе замислено глава. Пламъкът на свещта заблестя по евтините червени камъни на обиците й, искрици червен огън сред черната пелена от коса.