— Разбира се.
— Да започнем, като пуснем лицево разпознаване във всички южноамерикански сателитни камери. — Или може би Атлас просто обича сънища от дъждовната гора, помисли си Уот, и си губим времето.
Или може би щеше да кракне тази работа с Атлас веднъж завинаги.
Отиде в кухнята да си направи сандвич. Чувстваше се почти празен, тялото го болеше малко от хака. Но пък това бе приятна умора. Почти беше забравил колко е приятно, когато завършиш някой хак, все едно си покорил висока планина или си подредил сложен пъзел. Трябваше да го прави по-често.
— Добър екип сме двамата с теб, Надя — каза Уот и намаза ядково масло върху филия хляб. Беше твърде уморен и развълнуван, така че не му дремеше, че си говори сам в кухнята.
— Знам — съгласи се Надя и му се стори, че тя почти се усмихва.
РАЙЛИН
— Искам да видя Хиръл Караджан — каза Райлин на гишето за посетители в затвора „Грейкрофт“ в Куийнс, където държаха Хиръл до процеса му, освен ако по някакво чудо семейството му не намереше пари за гаранция.
— Това момче е много популярно — отбеляза сухо охранителят на средна възраст и посегна да провери чантата й.
— Хиръл ли? Сериозно? — Райлин вдигна плика, пълен с колкото се може повече подаръци, които й бе позволено да донесе.
— Ти ми кажи. Ти си третата, която идва днес, а току-що му разрешиха свиждане. — Охранителят стисна устни, докато проверяваше подаръците на Райлин: шампоани, пакетче от масленките на госпожа Караджан, дори стар таблет с изключен нет, зареден с десетки книги и филми. — Добре. Върви за проверка на безопасността. — Той посочи към биоскенера, където записаха отпечатък от ретината й и провериха да не би да крие оръжие. Най-сетне, когато машината светна зелено, пред нея се отвори врата.
— Скоро ще го доведат — каза й надзирателят и се приведе уморено над таблета си.
Райлин влезе в боядисана в бяло стая, празна, освен метри маси и столове, занитени към земята. Имаше нещо странно в стените: те почти блестяха и Райлин се запита колко са здрави. Сигурно бяха направени от онова поляризирано стъкло, което изглеждаше матово от едната страна, но е прозрачно от другата, така че полицията да наблюдава разговорите на затворниците. Настани се на стол на средната маса, най-далече от стените и сложи плика върху металния плот.
Намести се, докато се опитваше да намисли какво ще каже на Хиръл, когато дойде. Беше безобразно жестоко да скъса с него, когато му е най-тежко. Само че тя не издържаше повече, не можеше да е с Корд, преди да приключи с Хиръл. Сигурно така се беше чувствал Хиръл, докато бе работил по асансьорите: висял е, без да смее да си поеме дъх, понеже само една погрешна стъпка е щяла да съсипе всичко.
Стената срещу нея се плъзна и се разтвори. Райлин вдигна глава и видя как Хиръл се олюля напред, ръцете му бяха с белезници; два цилиндрични робота се плъзгаха до него на невидими колелца. Беше с противен оранжев гащеризон и задължителните бели гуменки, косата му бе обръсната. Без момчешките къдрици изглеждаше по-корав, по-мрачен и най-важното — изглеждаше виновен, осъзна Райлин. Което си беше самата истина.
— Хиръл — каза тя тихо, докато той сядаше срещу нея. Магнитни скоби изщракаха от краката на стола, за да обхванат глезените му. — Държиш ли се?
— Как, според теб, да се държа? — сопна й се той и Райлин се ококори. — Извинявай — побърза да прошепне той и се превърна в онзи Хиръл, когото познаваше, в момчето, в което се беше влюбила преди време. — Просто е много трудно.
— Разбира се — отвърна съчувствено тя и си спомни какво бе казал охранителят. — Дойдоха ли вашите да те видят? — Искаше й се да мине направо на въпроса, но просто не можеше да скъса с него на мига, не и тук.
— Нашите ли? — Хиръл посегна към плика и започна да прехвърля подаръците.
— Охраната каза, че си имал двама посетители днес.
— Не бяха нашите. — Захапа една сладка, без да я поглежда.
Стомахът я присви. Запита се дали не е бил Ви или някой друг забъркан в цялата тази каша. Не искаше да знае. Май щеше да е най-добре да говори по същество.
— Слушай, Хиръл…
— Рай — прекъсна я той. — Трябва да направиш нещо за мен.
Навремето тя щеше да се съгласи на мига, но сега вече знаеше каква може да е молбата му, така че попита предпазливо:
— Какво?
— Трябва да ми помогнеш да си платя гаранцията.
Тя се разсмя, щом чу нелепата молба, но Хиръл се намръщи и тя млъкна. Господи! Той говореше сериозно.