Той опря лакти на масата и отпусна чело в ръцете си.
— Стоката ми е на входа на асансьорите за линия С, на седемнайсетия. — Очите му бяха все още затворени, раменете увиснали нещастно.
— Хиръл! — изсъска тя, обзета от паника. Ами ако масата се подслушваше? Той обаче продължи тихо и бързо:
— Всичко е наред. Постави ръка на рамото ми. Те не слушат. Просто не искам да виждат устата ми и да използват четене по устни или нещо подобно.
Райлин изпълни послушно. Сърцето й блъскаше оглушително. Който и да погледнеше, щеше да си каже, че той е сломен, а тя го утешава. Юмруците му бяха почти на брадичката и скриваха устата.
— Линия С на седемнайсети — продължи той. — Зад левия механичен панел. Трябва да я разкараш. Абсолютно всичко. Не оставяй нищичко и в никакъв случай Стъпалцата на Андъртън. Ви ще се свърже скоро с теб, за да определи време и място за размяна. Дай му всичко. Би трябвало да е достатъчно, за да покрие гаранцията ми. Благодарение на теб, дето открадна онези Стъпалца — добави той.
Райлин остана без думи. Възможно ли бе Хиръл да е натрупал наркотици за петнайсет хиляди нанодолара? Кога се беше случило всичко това?
— Хиръл, знаеш, че не мога — каза тя бавно. — Заради Криса. Ако ме хванат, тя заминава в приемно семейство.
Очите му станаха строги и той я изгледа злобно.
— Значи останалите от нас могат да рискуват непрекъснат затвора, обаче ти си прекалено добра, така ли?
— Извинявай. — Райлин се стараеше да не повишава глас — Ами Ви? Той ще се справи.
— Знаеш, че той не може да влезе при шкафчетата. Освен това имам доверие единствено на теб.
— Хиръл, моля те…
— Да не би да искаш да остана тук? Това ли е? — изръмжа той и лицето му се наля с кръв.
— Не, разбира се, но…
— По дяволите, Рай! — Хиръл стовари юмрук върху масата. Райлин отскочи отзад, но той стисна китката й в желязна хватка.
— Ще го направиш заради мен, нали? Така правят хората, които имат връзка. Помагат си, защитават се. Ти ще ми помогнеш да изляза оттук, защото си ми гадже. — Каза думата като ругатня. — И след като си ми гадже, аз ще защитавам твоите тайни.
— Моите тайни ли? — прошепна Райлин.
— Онова, което си взела от Корд. Обичам те, Райлин. Никога няма да те издам, колкото и пъти да ме питат.
Райлин имаше чувството, че са я изритали в гърдите. Той я заплашваше с откраднатите Стъпалца. Тя премести поглед към стените и усети, че й се вие свят. Дали ченгетата чуваха всичко това?
— Казах ти, че не съм достатъчно важен, за да ни подслушват — обясни Хиръл, прочел мислите й. Облегна се назад и пусна ръката й. Райлин я сви в скута си. Беше я стискал толкова силно, че пръстите й бяха изтръпнали.
— Добре, ще помогна — изрече тя с усилие. Нямаше друг избор.
— Разбира се, че ще го направиш.
Райлин отпусна ръце на масата. Имаше чувството, че в стаята няма въздух. Стените я притискаха, сякаш тя беше затворничката.
Не можеше да се раздели с Хиръл. Все още не. Трябваше остане с него, докато тази работа не отмине и не го извади затвора.
— Сега ела да ме целунеш — нареди той и кимна към окованите си глезени. Райлин стана послушно и заобиколи масата. Понечи да докосне внимателно устните му, но той се пресегна и я сграбчи насила, устните му бяха твърди и почти я нараниха.
След малко тя се отдръпна. Имаше чувството, че замръзва.
— Трябва да се прибирам — каза тя, обърна се и тръгна към охраната и изхода.
— До скоро! — подвикна след нея Хиръл.
Няколко минути Райлин вървя, без да знае накъде. Грозната заплаха на Хиръл не спираше да се повтаря в ума й. Най-сетне тя спря и се обгърна с ръце, все още разтреперана.
Беше застанала на входа за линия А, която отиваше право в апартамента на Корд. Защо не, реши тя; той нямаше да се прибере скоро. Щеше да е приятно поне за кратко да избяга в безопасния свят на Корд на горните етажи, където нямаше изнудване.
След няколко часа Райлин се беше сгушила на едно кресло в библиотеката на Корд, пуснала холограма на огъня в камината и със стар албум на майка му в скута си. Чу шум на вратата.
— Корд, извинявай — започна тя и вдигна поглед. Пред нея беше Брайс. Не знаеше, че се е върнал.
— Май работиш усилено — провлечено каза той.
— Корд ми позволява да си почивам — отвърна тя. Знаеше много добре как изглежда отстрани, сякаш се е настанила като у дома си. Знаеше го и той.
Брайс вдигна примирено ръце.
— Не съм аз човекът, който да критикува. И аз обичам работа с облаги.
— Не знам какво имаш предвид — отвърна Райлин. Той пристъпи напред и тя се отдръпна, притисна албума към себе си като щит. — Виж, ти…