— Какво става тук? — Корд бе застанал на вратата. Сърцето на Райлин се отпусна.
— Водех забавен разговор с прислужницата ни по въпросите на работната етика — подметна Брайс и се измъкна от стаята.
— Извинявай — започна неубедително Райлин, макар да не беше сигурна защо се извинява.
— А, Брайс си е такъв. Прави се на страшен, но сърцето му е точно където трябва.
Нима, помисли си Райлин. Тя знаеше, че гадното държане на Корд е просто за параван — и сега беше наясно откъде го е научил, — но за Брайс не беше толкова сигурна.
— Какво разглеждаше? — Корд кимна към албума и се настани до нея.
— Нищо. — Райлин бе търсила други снимки с майка си, но не беше намерила. — Просто съм изгубила представа за времето — добави тя, но Корд махна небрежно с ръка.
— И аз обичам тази стая. — Той погледна полиците със старинни книги, килима на цветя, симулирания огън, който пропукваше и излъчваше топлина толкова убедително, че изглеждаше истински.
Райлин премести поглед от старинния часовник на стената към Корд. Беше с обикновена сива тениска, а по подгъва на дънките му имаше кал.
— Днес пак ли си се чупил от училище? — попита тя, въпреки че вече знаеше отговора.
— Специален случай — каза той. След това продължи: — Не съм гледал тези снимки от цяла вечност! Не са ли от четвъртия ми рожден ден? Темата беше Аладин, имаше и холоджин.
Райлин му подаде албума, без да каже и дума, и Корд започна да прелиства страниците; на места спираше, за да покаже сегашните си приятели като деца; имаше огромна торта с четири свещи, холографско магическо шоу, което очевидно изплашило Брайс толкова много, че той се напишкал. От време на време Райлин кимаше, макар да не обръщаше внимание. Все още беше в стаята за посетители на затвора и сега вече виждаше Хиръл в нова светлина.
Корд беше спрял да говори и я наблюдаваше в очакване, очевидно чакаше отговор.
— Ооо — откликна стреснато тя. — Това е толкова… ами…
Корд отпусна ръка върху нейната.
— Какво става?
Тя преплете пръсти с неговите. Не й беше приятно, че не може да бъде напълно откровена с Корд. Беше хваната в капана на лъжите, които бе разправяла, а те се трупаха една върху друга, като старата парти игра, в която трупаш плочки, докато не се катурнат.
— Арестували са един приятел. Днес ходих да го видя в затвора — призна тя. Каза колкото можа от истината. — Просто съм малко притеснена.
— Жалко — каза Корд. Райлин сви безпомощно рамене. — Защо са го арестували?
— Разпространяване на наркотици.
— Виновен ли е?
Защо нещо във въпроса накара Райлин да настръхне.
— Мисля, че да — заяви тя.
— Ами…
— Ти просто не разбираш. Нямаш представа какво е на долните етажи на Кулата, че понякога се налага да правиш неща, които не искаш! Просто защото нямаш избор!
— Винаги имаш избор — отвърна тихо Корд.
Тя се изправи рязко, затвори албума и го върна на полицата, разумът й казваше, че Корд е прав. Поради някаква причина тя бе все още разстроена.
— Много съжалявам. — Корд се приближи и я прегърна отзад. Имала си труден ден. Не исках да… Извинявай.
— Добре съм — опита се да протестира Райлин, но не помръдна.
Останаха така известно време, без да кажат и дума. Имаше нещо странно успокояващо в тази тишина. Най-сетне Корд отстъпи назад.
— Прегладнял съм — заяви в опит да разсее напрежението. — Какво да поръчаме?
— Винаги ли поръчваш?
— Бих ти предложил да ти сготвя, но уменията ми в кухнята се ограничават до замразени нудълс и очевидно възможността да се изложа.
— Заслужаваше онзи шамар — заяви Райлин, но се усмихна при спомена. Онази случка й се струваше толкова отдавна.
След като се нахраниха — Райлин настоя да сготви, дори уви печеното пиле в бекон, нещо, което никога не можеше да си позволи у дома, — тя се сгуши на канапето в хола. Трябваше да си върви. Криса щеше да се прибере скоро; цяла седмица имаше тренировки до късно, защото наближаваше щатският турнир. Райлин обаче бе изцедена от целия калейдоскоп от емоции, които бе изпитала днес. Трябваше да си почине, поне за минутка.
— Искаш ли да останеш? — попита Корд и обичайната му самоувереност се стопи. Райлин знаеше какво я пита. Все още не можеше да направи тази крачка.
— Трябва да се прибера — отвърна тя и се прозя. — Може ли… само за пет минутки… — И се отпусна на възглавницата. Корд понечи да излезе, но Райлин усети, че не иска той да си тръгва. — Чакай — спря го сънено тя.
Той се настани до нея и Райлин се измести така, че гърбът й се опря на гърдите му. Дишането й стана по-спокойно.