— Както и да е — каза Каролайн, — тогава започна кариерата ми на манекенка. Запознах се с Евърет, а Мат се върна в Илинойс за известно време. Видяхме се няколко години по-късно аз бях омъжена…
Също и господин Коул, помисли си Ерис. Спомни си, че той подновил връзката си с майката на Лида — любимата му от гимназията, — когато се върнал у дома, за да се грижи за болния си баща, и след това я убедил да се пренесе с него в Ню Йорк, в чисто новата Кула. Господи, госпожа Коул сигурно е била бременна с Джейми, когато са се видели отново. Нито един от тях не спомена тази дребна подробност.
— Свързахме се отново и тогава… — Каролайн погледна Ерис. — След това се появи ти. — Тя извърна поглед, смачка салфетката в скута си с такава сила, че кокалчетата й побеляха.
— Ерис — каза бащата на Лида — нейният баща. — Нямах представа, докато майка ти не ми се обади. Не съм и предполагал, че си моя дъщеря. Ние с Каролайн не сме… нямаме връзка от години. — Той прочисти гърло. Както можеше да се предполага, помисли си Ерис, той самият бе все още шокиран. — Искам да ти кажа, че ми е много мъчно заради всичко, което преживявате — продължи той. — Сигурно ти е много трудно.
— Да, гадничко е — отвърна сухо Ерис. Каролайн стисна ръката й.
— Моля те — продължи господин Коул, — кажи ми какво мога да направя.
Ерис погледна майка си. Той знаеше ли, че живеят на сто и трети етаж? Какво щеше да каже на семейството си? Тъкмо понечи да заговори, когато господин Коул докосна центъра на масата и извика холографското меню.
— Да обядваме заедно? — предложи колебливо. — Пролетните рулца са невероятни. Стига да имате време.
— С удоволствие — заяви Каролайн.
Ерис отпи дълга глътка от лимонадата, която не искаше, докато все още се опитваше да приеме новата странна реалност. Господин Коул я погледна и й се усмихна предпазливо. Ерис усети как омеква. Неочаквано си спомни как бе отишла на църква заедно с Мариел, как непознатите изковаваха връзка с нея единствено с докосване и погледи. А това беше биологичният й баща, не някой напълно непознат, който по свой начин се опитваше да установи връзка с нея.
А пък човекът, който й беше баща цели осемнайсет години, бе престанал да й говори изобщо.
Бащата на Лида беше неин баща. Това бе последното, което беше очаквала. Но той беше до нея и се стараеше.
Ерис го погледна и се усмихна.
— Добре — съгласи се ведро, поне доколкото можа. — Ще е чудесно.
ЛИДА
Лида скочи неочаквано, изправи се задъхана, копринената й пижама бе пропита с пот. Ръцете й бяха вплетени в чаршафите, стискаха ги като нокти на хищник.
Кошмарите я бяха връхлетели отново.
Компютърът в стаята засече будното й състояние и светлината постепенно се усили. Лида остана свита в средата на огромното легло. Трепереше. Крайниците й бяха твърде тежки и не можеше да ги помръдне, все едно се беше свила до някакво миниатюрно създание, застанало на контролния пункт на огромно неподатливо тяло.
Имаше нужда от дозичка. Отчаяно. Господи, не й се беше искало толкова отчаяно от ранните дни в рехабилитационния център. Тогава този сън се връщаше всяка нощ: давеше се в мастиленочерна вода; към нея се протягаха пръсти, твърди и студени като смъртта. „Аз съм най-големият си съюзник“, повтаряше Лида и се опитваше да се съсредоточи, но така и не успяваше, тук беше леденостудено, имаше чувството, че умът й е заглушен, и единственото й желание беше взрив от ксенперхеидрен, който да я върне към живота.
Когато най-сетне почувства, че може да помръдне, отметна завивката, усука косата си и я върза, после тръгна към кухнята. Беше жадна. Можеше да поиска вода и от компютъра в стаята, разбира се, но си каза, че като походи, може да се успокои. Все едно някой беше изчоплил всичко вътре в главата й.
Апартаментът беше необичайно тих. Лида забърза, босите й крака заобиколиха квадратите лунна светлина по пода, точно както правеха двамата с Джейми, когато бяха малки и се преструваха, че ако докоснат светлината, ще стане нещо лошо. В кухнята отвори хладилника и остана за малко пред него, остави студеният въздух да близне лицето й.
Очите й бяха затворени, но зад клепките, почти без да си дава сметка, Лида съставяше фликър до стария си дилър, Рос. Трябваше да впрегне всяка частица воля и самоконтрол, които притежаваше, за да не го изпрати. Всичко е наред, не спираше да си повтаря тя — не просто добре, ами супер. Щеше да отиде на събитието с Атлас, каквото и да причинеше това на приятелството й с Ейвъри. И без това Ейвъри беше виновна за откачалското си поведение. Тя заслужаваше Атлас, напомни си Лида. Заслужаваше да бъде щастлива.