Челюстта й се стегна, тя се обърна и тръгна към стаята, но се спъна в нещо оставено в антрето. Изруга тихо. Беше чантата на баща й, оставена точно където я беше хвърлил, когато се беше прибрал. Лида спря, когато мярна плоска оранжева кутия, щръкнала от страничния джоб на чантата. Очевидно баща й беше пазарувал в „Калвадур“. Годишнината им беше след няколко дни и това сигурно беше подарък за майката на Лида.
Лида нямаше никакви скрупули да вдигне ъгълчето на кутийката, за да види какво е купил баща й. Беше изящен подарък, кремав копринен шал с ръчна бродерия в единия ъгъл. Даде бърза команда на лещите си и те провериха шала в „Шоп Мач“. Когато видя колко струва, момичето ахна. Изглежда, баща й беше наистина влюбен.
Или пък много виновен заради нещо.
Лида пъхна кутийката на място и продължи по коридора. Дори след като си легна не можа да заспи. Беше обзета от безпокойство. Искаше й се да пусне фликър на Атлас, но беше посред нощ и не искаше той да реши, че е напълно луда.
„Нещо ново за Атлас?“, писа вместо това на Надя, макар да не очакваше отговор.
След малко обаче получи. „Имам нещичко“.
Лида зачете и остана поразена. Изглежда, Атлас бе прекарал последните няколко месеца по Амазонка и бе работил в някаква дивашка колиба. Надя дори беше прикачила няколко въздушни снимки за доказателство, изглежда, направени от преминаващи сателити.
„Да не би да си хакнала Държавния департамент?“, не се сдържа да попита Лида. Тези снимки можеха да са единствено от правителствената мрежа.
„Казах ти, че съм върхът“.
Лида се отпусна в леглото и замърмори на лещите, докато те й показваха образите. Момчето беше по-загоряло, с рехава брада, но нямаше съмнение, че е Атлас.
Тя се мяташе в леглото и й се искаше да заспи. Тъмни разкривени кошмарни образи пробягваха в ума й. Фликърът до Рос бе все още на лещите. Господи, копнееше да го изпрати.
Имаше ли друг, който някога да се е чувствал по този начин — самотен, отчаян, преследван от страх, който не можеше да определи какъв е точно? Ейвъри беше ли се чувствала някога по този начин? Лида се съмняваше. Част от нея се питаше дали Атлас ще я разбере. Може би беше изчезнал миналата година, защото е бягал от нещо. От нещо голямо, след като е трябвало да отиде чак до дъждовната гора, за да избяга от него.
Каквото и да беше, тя се питаше дали Атлас някога е разбрал какво е — и дали демоните продължават да го преследват нощем, както ставаше при нея.
УОТ
Уот беше застанал пред магазина за мъжки дрехи „Нортън Харкроу“ на 951-ви етаж и чакаше нетърпеливо Ейвъри.
„Много социални изследователи са стигнали до заключението, че нервността може да бъде ограничена от ритуали като броене, най-вече докато си представяте невинно животно. Например овца“, написа Надя на лещите.
„Не съм нервен“, помисли си Уот раздразнено.
„Проявяваш много от физиологичните признаци на нервност: ускорен сърдечен ритъм, потни длани“. На лещите се появи анимационна овца. Уот тръсна глава, за да я накара да изчезне.
„Би ли млъкнала, за да ти задам един въпрос?“ Той срамежливо избърса длани вътре в джобовете си в мига, в който пред него спря ховер и Ейвъри слезе.
— Уот! — Тя заметна вълни слънчогледова коса през рамо. Беше със семпла бяла рокля, която подчертаваше слабото й загоряло тяло. Колие с тъмни камъни блестеше на врата й. — Много се радвам, че ще пазаруваме заедно — каза тя и се облегна на него, докато влизаха в магазина.
— Благодаря, че дойде с мен — отвърна той. — И задето ме покани на галата, разбира се.
— Говорим за същото събитие, нали? — пошегува се тя. — Искам да кажа, че се чувствам виновна, задето те карам да се занимаваш с всичко това. Знаеш как е понякога.
„Не, не знам. Но и пет пари не давам“. Уот така и не отговори, докато минаваха през тежките дървени врати на магазина, които, както се оказа, съвсем не бяха от дърво, ами холограма, която трепна и се появи отново, след като минаха. Той хвърли поглед през рамо и забеляза, че входът се е променил и прилича на мраморна гръцка колонада.
— Колко откачено, в типичен йонийски стил — измърмори сухо, а Ейвъри въздъхна.
— Обичам тези врати.
Уот изпита чувство на вина — никога досега не беше обиждал момиче за нещо, което то харесва: Надя винаги го спасяваше от подобни гафове. Но за негова радост Ейвъри се разсмя.
— Мисля, че са дорийски, но попадението е добро — каза тя престорено сериозно. — Двете с Ерис записахме история на изкуството тази година.