Изруга приглушено, извади таблета си и го включи на режим фенерче. Блесна тънък лъч светлина. Райлин го размаха пред себе си, заобиколи внимателно кутиите по пода, докато не откри механичния панел от лявата страна. Захапа таблета със зъби, та светлината да е неподвижна, и отвори панела.
Видя ги: десетки пластмасови торбички, пълни с пъстроцветни пудри, шишенца за хапчета, чието съдържание не познаваше, а най-отзад бяха пликовете със Стъпалцата на Корд. За момент остана неподвижна, шокирана. Разтрепери се и светлината от таблета затанцува диво по панела, сякаш тя бе някаква объркана версия на изследовател, застанал пред купчина заровени съкровища. Беше вземала наркотици с Хиръл толкова пъти, а когато ги видя накуп, й прилоша. Той се беше превърнал в напълно непознат за нея. Откога ли ги складираше тук?
Тя свали празната раница от рамото си и започна да ги тъпче в нея. Хвърляше цели шепи колкото бе възможно по-бързо. После видя името на Корд на Стъпалцата, написано с дребен шрифт на всяка бележка. Доктор Вероника Фис, Кълъмбия Хил Фармакодженомикс; пациент Корд Хейс Андъртън-младши; доза: при необходимост (не повече от 1 таблетка на ден).
Бързо отлепи името на Корд от етикетите и натъпка лепкавата хартия в джоба си, а след това я смачка на малка топчица. Накрая дръпна ципа, затвори механичния панел — направи го внимателно, като използва подгъва на ризата си, за да не оставя пръстови отпечатъци — и излезе в коридора. На асансьора за горната част на Кулата извади таблета и отговори на съобщението, което беше получила по-рано през седмицата. „Готово“.
„Чудесно. Среща тук“. Следваше място, на което да се срещнат.
Райлин посегна да върже косата си на опашка, за да изглежда като най-обикновена ученичка, която просто се разхожда в събота с раница, пълна с домашни. Според инструкциите слезе на 233-ти етаж. Възрастна жена се блъсна в нея, когато слизаше от асансьора, и Райлин побърза да затегне презрамките на раницата. Светлините по етажите избледняваха с напредването на деня; сигурно бе станало поне шест. Райлин подмина няколко робота перачи и магазини за нудълс за вкъщи и зави по Хай Стрийт.
Мястото бе начално училище „Фишър“. Не може да бъде!
Забави крачка, докато минаваше, малко стресната от мрака. Празните прозорци на училището я гледаха подигравателно.
— Радвам се, че успя — чу гласа на Ви откъм игрището.
Райлин се огледа и в двете посоки преди да се прехвърли през защитната ограда. Ръцете й бяха побелели, когато скочи от другата страна.
— Ето ме — каза тя и погледна назад към решетките, по които през междучасията се катереха и холограми на маймуни наред с децата. Над тях се издигаха клоните на дървета, осеяни с къщички за игра с причудливи форми като коруба на костенурка или гигантски облак. Тук беше по-хубаво, отколкото в нейното основно училище, едва седемдесет етажа по-долу.
Обувките на Райлин потънаха в рециклираната гума, която покриваше земята. Ви пристъпи напред от сенките. На лицето му играеше хитра усмивка.
— Защо не се видяхме в стоманената гора? — попита тя, но Ви поклати глава.
— Твърде много хора има там. Какво ми носиш?
Райлин сви рамене, за да свали раницата, и след това я задържа здраво. Цялата тази работа никак не й харесваше. Дълбоко вкорененият й инстинкт за оцеляване се размърда, предупреди я, че нещо не е наред.
— Първо парите.
— Да видим какво ми носиш — разсмя се Ви и дръпна раницата от ръката й.
Райлин стисна гневно зъби, когато той изсипа съдържанието й на земята и го заразглежда.
— Свалила си името от Стъпалцата. — Той изви вежди.
Тя се стараеше да остане безизразна.
— Знаеш, че няма значение. Никой не дава пет пари на кого са били предписани Стъпалцата.
— Да не би да се опитваш да го защитиш?
Райлин притаи дъх. Отвори уста да каже нещо, да отрече, че има чувства към Корд…
— Все тая, права си, няма значение. Не знаеш откъде ги е докопал Хиръл, нали? — попита Ви и я стрелна с поглед. — Така и не ми каза.
Райлин поклати глава, чувстваше се замаяна. Да не би Хиръл да беше казал на Ви, че той е откраднал Стъпалцата? Сигурно го беше направил, за да я защити.
Ви прехвърли наркотиците в една торбичка и въздъхна драматично.
— Съжалявам, но това не е достатъчно.
— Как така не е достатъчно?
Ви поклати глава.
— Не мога да ти дам петнайсет хиляди за това. Едва мога да ти дам и десет.
— Ти лъжлив дребен… — Райлин се хвърли напред, но Ви протегна ръце и я стисна за раменете, стисна ги толкова силно, че Райлин почувства, че се е натъкнала на стена. Той я побутна и тя залитна назад, задъхана.