— Стига, Райлин — измърмори Ви и поклати глава. Татусите по врата му изглеждаха почти черни от гняв. — Бъди добро момиче.
Тя мълчеше, готова да изригне.
— Сега, за допълнителните пет хиляди. — Очите му запълзяха по нея по начин, който никак не й хареса. — Двамата с теб винаги можем да започнем наша си търговийка.
— Върви по дяволите, Ви.
— Така си и мислех. Незнайно защо те харесвам, така че ще ги дам последен шанс. Кажи на Хиръл, че има нужда от още Стъпалца — нареди Ви. Беше категоричен. — Поне още пет. Ще трябва ти да ги вземеш, докато той е зад решетките.
— Не! — изкрещя Райлин и стисна ръце. Усети, че й прилошава. — Няма да го направя, ясно ли е?
Ви сви рамене.
— И в двата случая на мен ми е все едно. Това обаче е окончателното ми предложение, така че приеми или недей, Майърс. Сега се разкарай оттук. — Той измърмори нещо под нос и училищната аларма се включи.
Райлин се беше заковала на място напълно слисана. Ви си беше плюл на петите, шмугна се през порта, която тя дори не бе забелязала, в другия край на игрището. Секунда по-късно рефлексите й се задействаха и тя се втурна към портата и хукна по празната Мейпъл Стрийт. Ви беше изчезнал. Райлин продължи да тича, толкова бързо, че се препъна, падна и се провлачи по твърдия паваж. Вдигна се и забърза отново. Адреналинът успокояваше болката в ръцете и коленете й и тя не посмя да спре, докато не излезе на главната улица.
Най-сетне се наведе и погледна коленете си. Бяха лошо издраскани, дланите й бяха в кръв. Пое си дълбоко и накъсано дъх и тръгна по дългия път към дома.
ЕЙВЪРИ
— Аз ще отворя! — провикна се Ейвъри, когато късно вечерта на вратата се звънна. Не че родителите й бяха от хората, които отваряха собствената си врата. Тя обаче искаше да даде на Уот време да се стегне преди да се срещне с тях, тъй като щяха да пътуват заедно с ховер до университетския клуб. Атлас вече беше тръгнал, за да вземе Лида, и Ейвъри се стараеше да не мисли по този въпрос.
— Уот! — възкликна тя, отвори широко вратата и се закова на място, когато го видя в новия смокинг. Елегантният сатен обгръщаше фигурата му и той изглеждаше по-висок, подчертаваше силните, изчистени линии на носа и челюстта и мургавата му кожа. — Стои ти великолепно — подхвърли тя и сърцето й започна да бие неочаквано бързо.
— Беше забавно, когато отидохме да го поръчаме заедно. — „Забавно и още как“, помисли си Ейвъри. — Между другото, взел съм ти нещо. — Уот прочисти гърлото си и й подаде малка кадифена кутийка.
— Не трябваше… — Ейвъри замълча, когато отвори кутийката. Вътре бе поставено миниатюрно искрящо цвете, едно от генетично променените така, че да привличат светлината по същия начин, по който магнитите привличат метал. То вече привличаше част от светлината в стаята, придобиваше призрачен блясък, макар да не излъчваше погълнатата светлина. Искрящите цветя бяха странни; бяха станали много по-евтини от времето, когато бяха създадени преди десетилетия, защото живееха по няколко часа и умираха. Но пък бяха наистина красиви, ако попаднеш на тях в нощта, когато цъфтят.
— Знам, че не обичаш отрязани цветя — обясняваше Уот, — но не можах да се сдържа. Исках да ти подаря едно още от онази вечер в „Бъбъл Лаундж“.
— Много е красиво. Благодаря ти — каза Ейвъри. — Самата цветна пъпка беше мъничка, по-малка от нокътя й, и сега вече искреше в златно. Тя я намести зад ухото, открито от вдигнатата й коса. Отиваше великолепно на роклята й — дълга, тясна, обсипана с малки огледални късчета. Беше й допаднала изтънчената ирония, че когато хората се опитат да я погледнат, ще виждат отраженията си.
— Това ли е известният Уот? — провикна се майката на Ейвъри от входа. — Влез! Чували сме толкова много за теб!
„Споменах го един-единствен път“. Ейвъри се изчерви от смущение, докато въвеждаше момчето.
— Уот, много ми е приятно, че най-сетне се запознаваме. — Елизабет подаде ръка. На всеки пръст блестеше по един огромен диамантен пръстен.
Уот я стисна, без да се смущава.
— Благодаря. Изглеждате чудесно тази вечер, госпожо Фулър. — И за изненада на Ейвъри, й намигна — бързо, но достатъчно флиртаджийски, за да накара майката на Ейвъри да се разтопи. Откъде знаеше да използва този малък трик?
— Кажи ми — започна майката на Ейвъри с нова топлота в гласа, — защото Ейвъри отказва. Вие двамата как се запознахте?
— Срещнахме се в една от игрите с промяна на реалността. След като видях Ейвъри, разбира се, повече не можах да се съсредоточа върху играта — обясни Уот. — Затова започнах да я преследвам, да й изпращам цветя, докато не се съгласи да излезе с мен.