Консулът огледа развалините, останали от Храма на Шрайка.
— Това пътуване приключи още преди да се появите тук — каза генерал-губернатор Тео Лейн. — Ще се върнеш ли с мен в консулството?… Поне като съветник?
— Съжалявам — повтори консулът. — Не мога.
Без да каже нищо повече, Тео се обърна, пъхна се в плъзгача и отлетя. Ескортиращите го военни машини го последваха като призраци в усилващия се дъжд.
Заваля още по-силно. Шестимата се скупчиха един до друг в припадащия мрак. Уайнтрауб нахлупи някаква импровизирана пластмасова шапчица върху главата на Рахил и от шума на барабанещите по нея капки бебето се разплака.
— Сега какво? — попита консулът и погледна към потъналите в мрак тесни улици.
До тях подгизваше отрупаният накуп багаж. Светът миришеше на пепел.
— Знам една кръчма наблизо — ухили се Мартин Силенъс.
Оказа се, че и консулът знае тази кръчма: той бе прекарал в „Цицерон“ по-голямата част от единадесетгодишния си престой на Хиперион.
За разлика от повечето неща в Кийтс „Цицерон“ не носеше името на някоя дохеджирска литературна баналност. Носеха се слухове, че кръчмата е наречена на един от градовете на старата Земя. Според някои ставаше дума за Чикаго в САЩ, според други — за Калкута в АНЩ2, но единствен Стан Левески, настоящ собственик и праправнук на основателя на кръчмата, знаеше истината, ала не искаше да разкрие тайната. За век и половина кръчмата се бе разраснала от крайпътна гостилничка в една от джактаунските съборетини край река Хули в девететажно заведение, разположено в четири такива съборетини. Единственият неизменен декор през изминалите десетилетия си оставаха ниските тавани, гъстият дим и несекващото дърдорене на клиентите, които създаваха атмосфера на интимност в царящата бъркотия.
Именно тази атмосфера липсваше сега. Помъкнали целия багаж със себе си, консулът и спътниците му влязоха през входа откъм Марш Лейн и смутено спряха пред вратата.
— Боже мили! — промърмори Мартин Силенъс.
„Цицерон“ сякаш беше нападнат от варварски орди. Всички маси и столове бяха заети предимно от мъже, а по пода се въргаляха раници, оръжие, денкове, износено снаряжение, кутии за провизии и всякакви боклуци, които мъкне със себе си една армия от бежанци… или по-скоро — една бягаща армия. Тежкият въздух, изпълнен някога със смесения аромат на цвърчаща скара, вино, подправки, бира и безкатранен тютюн, сега бе просмукан от спарената миризма на нечисти тела, урина и безнадежност.
От сумрака изникна огромният силует на Стан Левески. Ръцете му бяха все така грамадни и тежки, но челото му бе пораснало с няколко сантиметра за сметка на оттеглилите се черни къдри, а бръчките около тъмните му очи се бяха увеличили. Левески гледаше втренчено консула.
— Призрак — рече той.
— Не позна. — Нали пукна?
— Пак не позна.
— Да те вземат мътните! — отсече Стан, сграбчи консула и го вдигна във въздуха, сякаш беше петгодишен хлапак. — Да те вземат мътните! Значи не можа да пукнеш! Какво правиш тук?
— Дошъл съм да проверя разрешителното ти за продажба на спиртни напитки. Пусни ме на земята.
Левески внимателно постави консула на пода, потупа го по рамото и се захили. След това погледна Мартин Силенъс и свъси вежди.
— Приличаш ми на някого, но не съм те виждал досега.
— Познавах прапрадядо ти — отвърна Силенъс. — Което ме кара да те попитам имаш ли нещо скътано от онази дохеджирска биричка? Топлата британска гадост, която има вкус на преварена овнешка пикоч. Така и не можах да й се наситя.
— Нищо няма — прекъсна го Левески. Той посочи с пръст поета:
— Да те вземат мътните! Сандъкът на дядо Джири! Оня стар холос на сатира в едновремешния Джактаун. Възможно ли е това!
Той огледа втрещено Силенъс, след което отново се вторачи в консула, като го опипваше внимателно с масивния си показалец.
— Два призрака.
— Шест души, капнали от умора — отвърна консулът, но бебето отново проплака и той допълни: — По-точно, седем. Ще се намерят ли места?
Левески очерта полукръг с разперени ръце, сочейки заведението:
— Навсякъде, е така. Никакви места. Никаква храна. Никакво вино.
След което намигна на Мартин Силенъс:
— Никаква бира. Превърнахме се в един голям хотел без свободни легла. Копелетата от СЗС не мърдат оттук — не плащат нищо, пият си собственото скапано уиски и чакат края на света. Който, между другото, ще настъпи съвсем скоро.
Шестимата продължаваха да стоят прави по средата на помещението, което едно време служеше за мецанин. Струпаха багажа си върху нахвърляните по пода муниции. Групички мъже си пробиваха път през блъсканицата, мятаха изпитателни погледи към новодошлите и най-вече към Брон Ламиа, на които тя отвръщаше с израз на безразличие и неприязън.