Касад чакаше заедно с другите. Лъкът му беше опънат, от двете страни на краката му бяха забити четиридесет и осем стрели, а краката му бяха заели правилно положение.
Французите не нападаха.
Дъждът бе престанал, но бе излязъл студен вятър и малкото телесна топлина, която Касад бе натрупал по време на краткия поход, докато забиваше кола си, бързо се стопи. Единствените звуци, които се чуваха, бяха от металическото подрънкване на мъже и коне, случаен шепот или нервен смях и по-тежкият тропот на копита, докато френската кавалерия се пренареждаше, но все още отказваше да нападне.
— Мамка му — обади се един побелял йомен4 на няколко крачки от Касад. — Тия копелета ни загубиха цялата сутрин, дяволите да ги вземат. Най-добре да пикаят, ако ще пикаят, или да се дигат от цукалото.
Касад кимна с глава. Той не бе сигурен дали това, което чува и разбира, е средновековен английски, или изречението беше на обикновен стандартен. Нямаше също никаква представа, дали белокосият йомен е някой курсант от военното училище, някой инструктор, или пък артефакт в симулатора. Не можеше да си спомни дали жаргонът е правилен. Беше му все едно. Сърцето му биеше силно, а дланите му бяха мокри от пот. Той изтри ръце в куртката си.
Сякаш крал Хенри си бе взел бележка от мърморенето на стареца, командните флагове внезапно се разклатиха и се вдигнаха, сержантите изкрещяха и редиците английски стрелци една след друга вдигнаха своите дълги лъкове, опънаха тетивите при извикване на командата и ги пуснаха при следващата команда.
Четири талаза стрели, състоящи се от над шест хиляди, дълги един метър пръчки с метален връх, излетяха нагоре, след това сякаш застинаха като някакъв облак на тридесет метра във въздуха и се изсипаха върху французите.
Чу се шум от цвилещи коне и от хиляда обезумели деца, които удряха по десет хиляди тенекиени гърнета, докато френските войници се наведоха под дъжда от стрели, така че стоманените им, шлемове и бронята по гърдите и раменете им да посрещнат основната мощ на пороя. Касад знаеше, че от военна гледна точка реално нанесените щети бяха малко, но това не бе никаква утеха за случайния френски войник, пронизан в окото от тридесетсантиметрова стрела, или пък за десетките коне, които подскачаха, препъваха се и се блъскаха един о друг докато ездачите им се мъчеха да измъкнат от гърбовете и хълбоците им забитите в тях дървени пръчки.
Французите не нападаха.
Проехтяха нови команди. Касад вдигаше, зареждаше, пускаше стрелата си. Още веднъж. И още веднъж. Небето притъмняваше на всеки десет секунди. Ръката и гърбът на Касад го боляха от изнурителния ритъм. Той установи, че не изпитва нито въодушевление, нито гняв. Просто си вършеше работата. Подлакътницата му изтръпна от болка. Стрелите отново полетяха. И отново. Петнадесет от първия му сноп от двадесет и четири стрели бяха изстреляни, когато по линията на англичаните се разнесе вик. Касад спря и погледна надолу, като в време държеше лъка опънат докрай.
Французите нападаха.
Кавалерийската атака бе нещо непознато за Касад. Гледката на хиляда и двеста покрити с броня коне, полетели насреща му, предизвика у него вътрешни усещания, които той намери за леко нервиращи. Нападението трая по-малко от четиридесет секунди, но Касад установи, че това време бе съвсем достатъчно устатата му да пресъхне напълно, дишането му да се затрудни, а тестикулите му да се приберат напълно в тялото му. Ако останалата част от Касад можеше да намери някое подобно скривалище, той сериозно би се замислил дали да не пропълзи в него.
Но на практика бе прекалено зает, за да бяга. Като изпълняваше командите, неговата редица стрелци изпратиха пет хоризонтални залпа срещу атакуващите конници, свариха да изстреляха още един залп без команда и след това отстъпиха пет крачки назад.
Оказа се, че конете бяха твърде умни, за да се нанижат доброволно на коловете — независимо от упорството, с което техните ездачи ги караха да го направят, — но втората и третата кавалерийска вълна не се спряха така внезапно, както първата и в един-единствен безумен миг конете изпопадаха и зацвилиха, ездачите отлетяха от седлата и нададоха вой, а Касад полетя напред с крясъци, втурваше се към всеки паднал французин, който се изпречеше пред очите му, удряше с чук по проснатото тяло, когато можеше, мушкаше с дългия си нож през цепнатините на бронята, когато бе прекалено претъпкано, за да върти чука. Скоро той, белокосият стрелец и един по-млад мъж, който бе загубил някъде кепето си, се превърнаха в ефикасно действащ екип за избиване, нахвърляйки се на всеки паднал ездач от три страни, като Касад използваше чука си, за да събори молещия пощада ездач на земята, след което тримата вкупом пускаха в действие ножовете си.
4
Йомeни — селяни в Англия през 14–18. век, обикновено водили самостоятелно селско стонанстио; някога йомени са наричали английското селячество в цялост — бел.прев.