След дванадесет минути сеансът свършваше. Пит Марино имаше проблем с финалите, с кодите23, с всичко, което беше приключило, свършило, изразходвано или мъртво. Не случайно доктор Селф насрочваше срещите им за късния следобед, най-често около пет часа, когато започваше да се смрачава или пък следобедните гръмотевични бури спираха. Той беше интригуващ случай. Иначе нямаше да се занимава с него. Беше само въпрос на време да го примами да гостува като пациент в нейното национално радиошоу, а защо не и в новото телевизионно шоу. Щеше да изглежда впечатляващо пред камерите, много по-добре от онзи невзрачен и глупав доктор Еймъс.
Все още не беше канила ченге. Когато беше гостуващ лектор в Националната академия по криминология миналото лято и седна до него на официалната вечеря в нейна чест, й хрумна, че той би могъл да бъде интересен гост в нейното шоу, а защо не и чест гост. Определено имаше нужда от терапия. Пиеше много. Само пред нея изпи четири бърбъна. Пушеше. Усещаше се по дъха му. Ядеше ненаситно, изяде три десерта. Когато се запозна, с него, той беше преизпълнен от чувство за саморазрушение и самоомраза.
„Мога да ти помогна“ — му беше казала тя.
„За какво?“ — бе попитал той така стреснато, сякаш му беше пуснала ръка под масата.
„За твоите бури, Пит. За твоите вътрешни бури. Разкажи ми за тях. Ще ти кажа същото, което казвам и на всички тези интелигентни млади хора. Можеш да овладееш своето лично време. Можеш да го направиш такова, каквото го искаш. Можеш да живееш в буря или в слънчев ден. Можеш да се приютиш и да се скриеш, или да излезеш на открито.“
„В моята работа излизането на открито може да се окаже опасно“ — бе казал той.
„Не искам да умреш, Пит. Ти си голям, умен и привлекателен мъж. Искам да си с нас още дълго време.“
„Дори не ме познавате.“
„Познавам те по-добре, отколкото мислиш.“
И той започна да идва на сеанси при нея. След един месец вече беше намалил пиенето и цигарите и отслабна с пет килограма.
— Нямам никакво изражение в момента. Дори не знам за какво говорите — каза Марино, опипвайки лицето си с ръце като сляп човек.
— Напротив. В мига, в който дъждът спря, и то се появи. Каквото и да чувстваш, Пит, то се изписва на лицето ти — рече тя с разбиране. — Чудя се дали не носиш това изражение още от детството си в Ню Джърси. Ти какво мислиш?
— Мисля, че всичко това са глупости. Започнах да идвам тук, защото не можех да откажа цигарите и ядях и пиех малко повече от необходимото. Не съм дошъл на сеанс, защото имам някакво тъпо изражение на лицето. Никой не се е оплаквал, че имам тъпо изражение. Е, жена ми Дорис се оплакваше, че съм дебел и прекалявам малко с пиенето и пушенето, но никога не се е оплаквала за някакво тъпо изражение на лицето ми. Не ме напусна заради изражението ми. Никоя от жените, с които съм бил, не ме е изоставила заради изражението ми.
— А доктор Скарпета?
Той се стегна, една част от него винаги се връщаше в черупката си, когато станеше въпрос за Скарпета. Не случайно доктор Селф беше изчакала почти края на сеанса, за да повдигне тази тема.
— Сега трябваше да съм в моргата — каза той.
— Но не си — подхвърли ведро тя.
— Днес не ми е до шеги. Работя по един случай, а ме изхвърлиха от него. Често ми се случва напоследък.
— Скарпета ли те отстрани?
— Нямаше тази възможност. Не исках конфликт на интереси, затова не отидох на аутопсията, за да не ме обвини някой в нещо. Освен това е ясно какво е убило жената.
— Да те обвини в какво?
— Хората все ме обвиняват в нещо.
— Другата седмица ще поговорим за твоята параноя. Всичко тръгва от онова изражение на лицето ти, наистина. Смяташ ли, че Скарпета не го е забелязала? Обзалагам се, че е. Питай я.
— Това са пълни, шибани глупости!
— Помниш ли какво говорихме за ругатните? Какво се споразумяхме? Ругаенето е изява на чувствата. Аз искам да ми разказваш за своите чувства, не да ги изявяваш.
— Чувствам, че това са шибани глупости.
Доктор Селф му се усмихна, сякаш беше непослушно дете, което имаше нужда от един хубав пердах.
— Не съм дошъл на сеанс заради някакво изражение на лицето си, което вие твърдите, че имам, а аз знам, че нямам.