Бентън стана и отвори вратата. После каза на Джеф да отиде в пощенското отделение и да види какво става с пощата на Базил. По изражението му разбра, че той прекрасно знаеше какво става с пощата на Базил и въобще не беше доволен, че ще трябва да свърши нещо, от което животът на Базил можеше да стане по-приятен. Значи сигурно беше вярно. Не му даваха пощата.
— Моля те, направи го — обърна се Бентън към Джеф. — Важно е.
Джеф кимна и тръгна. Бентън затвори вратата и седна обратно на масата.
Петнадесет минути по-късно Бентън и Базил привършваха своя разговор, който представляваше една голяма каша от дезинформация и заплетени игрички. Бентън беше раздразнен. Но не го показваше и почувства облекчение, когато видя Джеф.
— Пощата ти ще те чака на леглото, когато се прибереш — каза Джеф от вратата, като гледаше Базил със строг и студен поглед.
— Имай късмет да си ми откраднал списанията.
— Никой не се интересува от тъпите ти риболовни списания. Извинете, доктор Уесли. — А на Базил каза: — Има четири такива на леглото ти.
Базил хвърли въображаема въдица.
— Ех, изпуснах я — каза той. — Винаги е най-голямата. Като дете баща ми ме водеше за риба. Когато не беше зает да бие майка ми.
— Предупреждавам те — рече Джеф. — Казвам го и пред доктор Уесли. Заядеш ли се още веднъж с мен, Дженрет, пощата и риболовните списания няма да са единственият ти проблем.
— Виждате ли — обърна се Базил към Бентън. — За това говоря. Вижте как се отнасят тук с мен.
35
В склада Скарпета отвори куфарчето за обработка на местопрестъпления, което беше донесла от хамъра. Извади няколко флакона натриев перборат, натриев карбонат и луминол, смеси ги с дестилирана вода, разтръска контейнера и пресипа разтвора в черна бутилка с пулверизатор.
— Не е точно както си се надявала да прекараш почивната си седмица — отбеляза Луси, докато закачваше на статива фотоапарат с тридесет и пет милиметров обектив.
— Няма нищо по-ценно от малко качествено прекарано време — отвърна Скарпета. — Поне успяхме да се видим.
И двете бяха в бели защитни облекла, с калцуни на краката, предпазни очила, маски на лицата и шапки. Вратата на склада беше затворена. Беше почти осем вечерта и „Бийч Бамс“ отново беше затворен преди края на работното време.
— Дай ми само минута да заснема обстановката — каза Луси, докато завиваше кабелния дистанционен спусък към фотоапарата. — Спомняш ли си как едно време се налагаше да ползваш чорап?
Беше важно пулверизаторът да остане извън снимката, а това можеше да стане само ако беше черен или покрит с нещо черно. Ако нямаше нищо друго подръка, и черен чорап вършеше работа.
— Хубаво е да имаш по-голям бюджет, нали — добави Луси, като натискаше дистанционния спусък. — Отдавна не сме правили заедно нещо такова. Във всеки случай не е много забавно да имаш финансови проблеми.
Тя хвана в обектива една част от рафтовете и пода.
— Не знам — рече Скарпета. — Винаги сме се справяли. И в някои отношения беше по-добре, защото адвокатите на защитата не ни засипваха с безброй въпроси, на които да отговаряме все отрицателно. Използвахте ли ултравиолетова лампа? Използвахте ли лазер за траекторията? Използвахте ли ампули със стерилна вода? Какво? Използвали сте бутилирана дестилирана вода и сте я купили къде? В „Севън-Илевън“24? Купили сте материали за събиране на улики в хранителен магазин?
Луси направи още една снимка.
— Тества ли дърветата, птиците и катеричките в двора за ДНК? — продължи Скарпета, като надяна черна гумена ръкавица върху бялата памучна ръкавица на лявата си ръка. — А какво ще кажеш да изсмучем целия квартал за евентуално оставени следи?
— Мисля, че наистина си в лошо настроение.
— А аз мисля, че ми писна да ме избягваш. Обаждаш се само в случаи като този.
— Няма по-добра от теб.
— Само това ли съм аз за теб? Член на екипа ти?
— Не мога да повярвам, че дори го казваш. Готова ли си да изгася осветлението?
— Давай.
Луси дръпна една връв и голата крушка изгасна, потапяйки ги в пълен мрак. Скарпета напръска с луминол контролна кръвна проба, една-единствена капка засъхнала кръв върху парче картон, при което тя се оцвети в зеленикавосиньо, а после избледня. Скарпета започна да пръска пода с полукръгови движения, при което той засвети ярко, като че ли целият под беше в пламъци, зеленикавосини пламъци.
— Мили боже! — промълви Луси, като щракна още веднъж, а Скарпета продължи да пръска. — Никога не бях виждала подобно нещо.