— Няма значение на мен какво ми се иска.
— Казваш го, сякаш не си подвластна на същите чувства като останалите хора — рече Луси в тъмното, с лице към водата. — Разбира се, че има. Има значение какво искаш. Особено ако не можеш да го получиш.
— А ти искаш ли я?
— Коя?
— Онази, с която си била последно — напомни й Скарпета. — Най-новото ти завоевание. В Провинстаун.
— Не гледам на тях като на завоевания. По-скоро като на кратки бягства. Като да пушиш трева. Това май е най-разочароващото. Тези преживявания не означават нищо. Само дето този път може и да означава нещо. Може да съм се забъркала в нещо. Да съм била наистина сляпа и глупава.
Тя разказа на Скарпета за Стиви и нейните татуировки с форма на червени отпечатъци на ръце. Беше й трудно да говори за това, но се опита да го описва дистанцирано, сякаш разказваше за някой друг, сякаш обсъждаше случай.
Скарпета я изслуша мълчаливо. После взе своето питие и се опита да осмисли току-що казаното.
— Може да не означава нищо — продължи Луси. — Просто съвпадение. Доста хора си падат по странно рисуване на тела, има какви ли не изчанчени акрилни и латексови рисунки, които си слагат по телата, а после ги изтриват.
— Взе да ми писва от Съвпадения — отвърна Скарпета. — Станаха малко множко напоследък.
— Тази текила е много хубава. Не бих отказала и един джойнт25 сега.
— Да ме шокираш ли се опитваш?
— Тревата не е чак толкова вредна, колкото си мислиш.
— Защото ти си лекарят, нали?
— Наистина. Така е.
— Защо толкова се мразиш, Луси?
— Знаеш ли какво, лельо Кей? — Луси се обърна към нея, а лицето й беше строго и сурово на меката светлина от лампите покрай дигата. — Нямаш ни най-малка представа какво правя или какво съм направила, затова не се дръж така; сякаш имаш.
— Прозвуча ми като присъда. Повечето от това, което каза тази вечер, ми звучи като присъда. Ако по някакъв начин не съм оправдала твоите очаквания, съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш.
— Аз не съм ти.
— Разбира се, че не си. И все го повтаряш.
— Аз не търся нещо постоянно, нещо значимо, някой, без когото да не мога да живея. Не искам мой Бентън. Искам хора, които мога да забравя. Случайни, за по една нощ. Искаш ли да знаеш колко такива съм имала? Защото аз не искам.
— Миналата година почти не си общувала с мен. Това ли е причината?
— Така ми е по-лесно.
— Страхуваш се, че ще те съдя ли?
— А може би трябва.
— Не ме тревожи с кого спиш. Тревожи ме всичко останало. Почти не идваш в академията, а ако случайно си там, не общуваш с никого, дори със студентите, трепеш се във фитнес залата или си в някой хеликоптер, или на стрелбището, или тестваш нещо, обикновено машина, и най-често опасна.
— Може пък машините да са единственото нещо, с което се спогаждам.
— Ако ти се провалиш в нещо, и то започва да се проваля, Луси. Просто да знаеш.
— Дори тялото ми.
— А какво ще кажеш за сърцето и душата си? Да започнем с тях.
— Там всичко е наред. Толкова за здравето ми.
— Мисля, че е всичко друго, но не и наред. Твоето здраве е по-важно за мен от моето собствено.
— Мисля, че тя ме изигра, знаеше, че съм в бара, беше си наумила нещо.
Говореше отново за онази жена с червените отпечатъци, като онези върху тялото на жената в случая на Бентън.
— Трябва да кажеш на Бентън за Стиви — рече Скарпета.
— Как е фамилното й име? Какво знаеш за нея?
— Много малко. Сигурна съм, че няма връзка, но е странно, нали? Била е там по същото време, когато онази жена е била убита и изхвърлена. Била е в района.
Скарпета не каза нищо.
— Може да има някаква секта в този район — добави Луси.
— Може би доста хора там имат червени отпечатъци на ръце по телата си. Не ме съди. Нямам нужда да чуя колко глупаво и безразсъдно съм постъпила.
Скарпета само я погледна и не каза нищо.
Луси избърса очи.
— Не те съдя. Опитвам се да разбера защо обърна гръб на всичко, което обичаш. Академията е твоя. Тя беше твоята мечта. Не понасяше йерархичните структури, в частност ФБР.
Затова основа своя собствена организация, своя структура. И сега твоят кон без ездач се лута по трасето. А ти къде си? И всички ние, хората, които застанахме зад теб и те подкрепихме в тази твоя кауза, се чувстваме изоставени. Повечето от миналогодишните студенти въобще не са те виждали, а някои от преподавателите дори не те познават.
Луси наблюдаваше как една платноходка се плъзгаше по водата със свити платна. Избърса очите си.
— Имам тумор — каза тя. — В мозъка.
39
Бентън увеличи още една снимка, този път направена на мястото, където е бил намерен трупът.