„Скъпа доктор Скарпета,
надявам се, че ще изкарате много специална Коледа!
Оставих внимателно писмото на масичката за кафе.
— Марино? — извиках.
Голт бе написал бележката, преди да убие Джейн. Но пощенските услуги не бяха особено бързи. Получавах я едва сега.
— Марино! — извиках отново и се надигнах.
Чух тежките му стъпки, които се движеха шумно и бързо по стълбите. Той влетя в стаята с пистолет в ръка.
— Какво? — запита той задъхано и се огледа. — Добре ли си?
Посочих към бележката. Очите му се спряха на розовия плик и розовата хартия.
— От кого е?
— Виж.
Марино седна до мен, после скочи.
— Първо ще отида да включа алармата.
— Добра идея.
Той се върна и седна отново.
— Дай ми една-две химикалки. Благодаря.
Марино използва химикалките, за да задържи листчето отворено, без да рискува да унищожи отпечатъците, ако въобще бяха останали такива след мен. Когато свърши с четенето, разгледа почерка и марката на плика.
— За първи път ли получаваш такава? — запита той.
— Не.
Марино ме погледна обвинително.
— И не си ми казала нищо?
— Не е първото писмо, което получавам, но за първи път е подписано с „КАИН“.
— Как бяха подписани останалите?
— Имаше само две бележки на розова хартия, но и двете не бяха подписани.
— Пазиш ли ги?
— Не. Не мислех, че са важни. Пощенските клейма бяха от Ричмънд, а писмата изглеждаха смахнати, но не и тревожни. Често получавам странни писма.
— До дома ти ли бяха изпратени?
— Обикновено до офиса. Домашният ми адрес не е вписан в указателя.
— Мамка му, док! — извика Марино, като стана и нервно се заразхожда. — Не се ли притесни, когато получи тук писмата, въпреки че домашният ти адрес не е отбелязан?
— Адресът ми не е тайна. Знаеш колко пъти сме молили репортерите да не го снимат и показват по телевизията, но те никога не са ни обръщали внимание.
— Кажи ми какво пишеше в другите бележки.
— И те бяха съвсем кратки, също като тази. Едната ме питаше как съм и дали все още работя усилено. В другата, доколкото си спомням, някой твърдеше, че му липсвам.
— Липсваш му?
Напрегнах паметта си.
— Нещо като: „Мина толкова дълго време. Наистина трябва да се видим“.
— И си сигурна, че е същият човек — запита Марино, като погледна към розовата хартия на масата.
— Така мисля. Очевидно Голт знае адреса ми, както ти предположи.
— Вероятно се е отбил насам — каза Марино, спря разходката си и ме погледна. — Осъзнаваш ли това?
Не отговорих.
— Казвам ти, че Голт е видял къде живееш — ядоса се Марино и прокара ръце през косата си. — Разбираш ли за какво говоря? — настоя той.
— Това трябва да бъде огледано в лабораторията утре сутрин — отвърнах.
Спомних си първите две писма. Ако и те бяха от Голт, това означаваше, че ги е изпратил от Ричмънд. Той бе идвал тук.
— Не можеш да останеш тук, док.
— Могат да анализират пощенската марка. Ако я е облизал, по нея е останала слюнка. Можем да вземем ДНК проба от нея.
— Не можеш да останеш тук — повтори той.
— Разбира се, че мога.
— Аз пък ти казвам, че не можеш.
— Трябва, Марино — казах упорито. — Аз живея тук.
Марино поклати глава.
— Не. И дума да не става. Иначе аз ще се нанеса при теб.
Обичах Марино, но не можех да понеса мисълта, че ще се нанесе в дома ми. Представях си как избърсва обувките си в ориенталските ми килими и оставя влажни кръгове от чашите си по махагоновите и тисови повърхности. Сигурно щеше да гледа борба по телевизията и да пие „Будвайзер“12 направо от кутията.
— Ще се обадя на Бентън още сега — продължи Марино. — Той ще ти каже същото — допълни той и тръгна към телефона.
— Марино — спрях го. — Не намесвай Бентън в това.
Той отиде до огъня и седна на каменното огнище. Облегна глава на ръцете си и ме погледна изтощено.
— Знаеш ли как ще се чувствам, ако нещо ти се случи?
— Не много добре — отговорих смутено.
— Това направо ще ме убие. Кълна се.
— Ставаш сантиментален.
— Не знам какво означава тази дума. Но знам, че Голт първо ще трябва да очисти мен, ако иска да се добере до теб, ясно ли ти е? — запита той и се втренчи напрегнато в мен.