Доктор Грубер отключи една врата и влязохме в стая, претъпкана с маси и манекени, облечени в старинни униформи. Масите бяха покрити с документи, необходими за класифицирането на придобитите предмети. В задната част имаше склад, където отоплението бе намалено и в редица бяха подредени големи метални шкафове, съдържащи дрехи, парашути, манерки и очила. Намерихме това, от което се интересувахме, в големите дървени шкафове до стената.
— Може ли да видя какво носите? — запита доктор Грубер, като запали лампите. — Извинявам се за температурата, но тук трябва да е студено.
Отворих куфарчето си и взех плика, от който извадих няколко черно-бели снимки на отпечатъците от обувки, намерени в Сентръл Парк. Интересувах се най-вече от онези, за които смятахме, че са оставени от Голт. Показах снимките на доктор Грубер. Той се приближи към светлината.
— Разбирам, че е доста трудно, тъй като са оставени в снега — казах. — Иска ми се да имаше малко повече сянка за контраст.
— И това върши работа. Добивам известна представа. Определено са военни, а това, което ме впечатлява, е емблемата.
Вгледах се в снимките, когато той ми показа кръгъл участък от тока, върху който имаше нещо като опашчица от едната страна.
— Освен това имаме и изпъкналите ромбове тук долу, а и двете дупчици, виждате ли? — посочи той. — Това може да е направено за катерене по дървета — каза докторът и ми подаде снимките. — Изглежда ми доста познато.
Той отиде до един от шкафовете и отвори двойните му врати, разкривайки редици войнишки ботуши по рафтовете. Докторът започна да ги вади един след друг и да оглежда подметките им. После отиде до втория шкаф, отвори вратите и започна отново. Най-после извади ботуш с горна част от зелен брезент, основа от кафява кожа и две кожени каишки с токи отгоре и го заразглежда внимателно.
— Може ли отново да видя снимките?
Задържах ги близо до ботуша. Подметката беше от черна гума с много шарки. Имаше гвоздейчета, шевове, вълнообразни шарки и зрънца. В предната част на подметката се виждаше ромбовидната шарка с дупчиците, които бяха толкова ясни на снимките. На тока имаше венец с панделка, който, изглежда, съвпадаше с опашчицата, едва забележима в снега и на главата на Давила, където смятахме, че токът на Голт е нанесъл удара.
— Какво можете да ми разкажете за този вид ботуши? — попитах.
Докторът го въртеше и го оглеждаше.
— От Втората световна война е и е изпробван тук във Форт Лий. Много от подметките на войнишките ботуши са създадени и изпробвани тук.
— Втората световна война е била преди доста време — казах. — Как е възможно сега някой да притежава ботуш като този? Възможно ли е въобще това?
— О, разбира се. Тези неща са вечни. Вероятно бихте могли да намерите такива в някой военен магазин. Или пък да са принадлежали на някого от семейството.
Той върна ботуша в претъпкания шкаф, където вероятно щеше да си остане още дълго време, непотърсен от никого. Излязохме от сградата и заключихме. Застанах на тротоара, който бързо побеляваше от снега. Погледнах към мрачното сиво небе и слабото движение по улицата. Хората бяха запалили фаровете си и шофираха предпазливо. Знаех какви ботуши е носел Голт, но не бях сигурна дали това има някакво значение.
— Мога ли да ви почерпя едно кафе? — запита доктор Грубер и се подхлъзна.
Хванах го за ръката.
— О, господи, отново ще стане ужасно — каза той. — Предсказват тринайсет сантиметра сняг.
— Трябва да се върна в моргата — казах. — Просто не знам как да ви благодаря.
Той ме потупа по ръката.
— Искам да ви опиша един човек и да ви попитам дали не сте го виждали тук в миналото — казах.
Докторът ме изслуша внимателно, докато му разказвах за Голт и различно боядисаната му коса. Описах острите черти и бледосините като на меймлют13 очи. Споменах за странните му одежди и това, че той очевидно обичаше войнишки дрехи или напомнящи за тях, като ботушите и дългото палто от черна кожа, с което бе забелязан в Ню Йорк.
— Ами тук идват доста хора като него — каза докторът и се протегна към задната врата на музея. — Но се страхувам, че този ми е съвсем непознат.
Снегът по покрива на подвижния дом на Айзенхауер бе замръзнал. Косата и ръцете ми бяха мокри, а краката — ледени.